Саймън Бекет - Шепотът на мъртвите

Молил ни е за помощ.

Мили боже!

— Гарднър! — изкрещях аз и понечих да се изправя.

Чух го да излиза от стаята зад гърба ми.

— Какво, по дяволите, мислиш, че…

Всичко, което се случи след това, беше като забавен каданс на сън, в който си напълно безпомощен.

По стената все още бяха останали големи парчета от огромното огледало, което Йорк счупи. В едно от тях видях как Гарднър мина покрай басейна с труповете. В същия момент един от тях се раздвижи. Викът ми застина, когато той се изправи и застана зад гърба на Гарднър.

Времето отново възобнови нормалния си ход. Извиках, за да предупредя Гарднър, но беше твърде късно. Чух приглушен вик, изправих се и видях, че агентът се бори да се освободи от ръката, която бе стиснала гърлото му като менгеме.

Задушаващата хватка , помислих си аз. След това фигурата зад Гарднър се раздвижи, мръсната светлина, която навлизаше през закованите прозорци, падна върху лицето и аз с ужас го познах.

Кайл дишаше тежко с отворена уста. Кръглото му лице си беше все същото, но това не бе онзи любезен млад помощник от моргата, когото познавах. Косата и дрехите му бяха напоени с течностите, отделени от разлагащите се трупове, лицето му бе смъртно бледо. Но най-ужасни бяха очите му. Без обичайната усмивка, която да отвлече вниманието от тях, те изглеждаха безизразни, празни като на човек, който вече е мъртъв.

— Ако мръднеш, ще го убия! — каза той задъхано и затегна хватката си около гърлото на Гарднър.

Агентът се бе вкопчил в ръката, която притискаше гърлото му, но нямаше опора, за да се измъкне от хватката. После протегна ръка към колана, където висеше пистолетът му, и за момент се обнадеждих. Но той вече губеше съзнание, движенията му станаха некоординирани, тъй като мозъкът му не получаваше достатъчно кръв и кислород. Накрая ръката му бавно се отпусна.

Приведен под тежестта на тялото на Гарднър, Кайл кимна към стаята, в която бяхме намерили Сам.

— Влизай!

Опитвах се да мисля. След колко време, според Гарднър, щеше да пристигне подкреплението? След петнайсет минути?

След двайсет? Преди колко време ми каза това? Не си спомнях. Парчетата от счупеното огледало изхрущяха под краката ми, когато, без да мисля, пристъпих към стаята. След това видях масажната маса; кожените каиши бяха разкопчани и чакаха.

Спрях.

— Влизай там! Веднага! — изкрещя Кайл. — Или ще го убия!

Устата ми бе пресъхнала.

— Ти така или иначе ще го убиеш.

Изгледа ме така, сякаш му говорех на непознат език. Сега, на фона на наболата тъмна брада и синините под очите, мъртвешката му бледост изпъкваше още повече. По кожата му имаше слой мазна пот, която блестеше, все едно бе намазан с вазелин. Дрехите му бяха като на медик от Бърза помощ, но толкова мръсни, че не можеше да се каже със сигурност.

Лесно можеше да мине и за охранител.

— Влизай!

Кайл дръпна силно врата на Гарднър и тялото на агента се огъна като кукла. Не можех да кажа дали все още диша, но ако онзи продължеше да стиска гърлото му, дори и да оцелееше, щеше да има необратими мозъчни увреждания.

Наведох се и взех парче от счупеното огледало. Беше дълго и тънко като нож. Стиснах го, при което ръбовете му се впиха в дланта ми. Надявах се Кайл да не види, че ръката ми трепери.

Той ме наблюдаваше неспокойно.

— Какво правиш?

— Остави го да диша.

Той се опита да се изсмее, но смехът му бе крехък като огледалото в ръката ми.

— Да не си въобразяваш, че можеш да ме раниш с това?

— Не знам — признах аз. — Искаш ли да пробваш?

Той бързо прекара език по устните си. Кайл беше висок и едър мъж. Също като Йорк . Ако оставеше Гарднър и се нахвърлеше върху мен, надали щях да имам някакъв шанс. Той обаче погледна крадешком парчето стъкло и в погледа му видях колебание.

Отпусна захвата си и Гарднър успя да си поеме въздух на пресекулки, но после Кайл отново притисна гърлото му. Хвърли поглед към изхода.

— Пусни го и обещавам, че няма да се опитвам да те спра.

Кайл отново се изсмя.

— Да ме спреш! Даваш ми позволение , така ли?

— Подкреплението ще дойде всеки момент. Ако тръгнеш сега, може би ще успееш…

— И да те оставя да им кажеш кой съм? За толкова глупав ли ме мислиш?

Глупав определено не беше. Ами сега? Нямах представа какво да правя. Той обаче също нямаше. Дишаше трудно, приведен и зачервен от усилието да удържа тялото на Гарднър. С ъгъла на окото си забелязах пистолета на колана на агента. Очевидно до този момент Кайл не се бе сетил за него.