Саймън Бекет - Шепотът на мъртвите

— Ранен си.

Жената, която бе коленичила до Гарднър, гледаше ръката ми. Видях, че от дланта ми капе кръв. Сигурно се бях порязал на парчето огледало, макар че нямах спомен за това. Разрезът беше точно върху вече съществуващия белег и приличаше на отворена уста, от чиито устни бликаше кръв.

До този момент не бях почувствал нищо, но сега ме прониза студена болка.

Стиснах юмрук.

— Ще оцелея.

В Лондон валеше. След яркото слънце и буйната зеленина на планините на Тенеси Англия ми се струваше сива и безлична. Метрото беше пълно с хора, които се прибираха по домовете си от работа, наблъскани плътно един до друг. Преглеждах вестника, който бях купил на летището. Чувствах се някак дезориентиран, докато четях за събитията, които се бяха случили в мое отсъствие. Всеки път, когато се прибирах вкъщи след дълго пътуване, имах усещането, че съм прескочил няколко седмици и съм се озовал в бъдещето. Това е най-лесният начин да пътешестваш във времето.

Животът тук бе продължил и без мен.

Шофьорът на таксито бе любезен индиец, който нямаше нищо против да пътуваме мълчаливо. Наблюдавах улиците в ранната привечер. Когато завихме по онази, на която живея, тя ми се стори някак различна. Трябваше ми малко време да разбера защо. Когато заминах, листата едва покарваха по клоните на липите, а сега всичко наоколо беше зелено.

Дъждът премина в ръмеж. Когато слязох от таксито, тъмният тротоар блестеше от влагата. Платих на шофьора, взех сака и куфара си и ги занесох до входната врата. Оставих ги на земята и раздвижих ръката си. Бяха ми свалили превръзката преди няколко дни, но дланта все още ме наболяваше.

Прещракването на ключа отекна в малкото антре. Преди да замина, бях казал да не ми носят поща, но въпреки това върху черно-белите плочки се бе събрала малка купчина рекламни брошури. Избутах ги с крак, вкарах куфара си и затворих вратата.

Нищо в апартамента ми не се бе променило през няколкото седмици, докато отсъствах; само в ъглите се бе насъбрал малко прах. Спрях на вратата и усетих познатата болка от празнотата, която ме очакваше. Въпреки това болката не бе толкова силна, колкото очаквах.

Оставих куфара на пода, хвърлих сака върху масата и изругах, когато нещо силно изтрака и ме подсети какво бях сложил вътре. Отворих сака, очаквайки да ме лъхне миризмата на разсипан алкохол, но нищо не беше счупено. Поставих върху масата бутилката със странна форма. Малкото конче и жокеят стояха изправени върху капачката, като че ли бяха замръзнали в галоп. Изкуших се да я отворя веднага, но бе още доста рано. Отложих това удоволствие за малко по-късно.

Отидох в кухнята. В апартамента се усещаше хлад, който ми напомняше, че макар да е пролет, сега съм в Англия. Включих отоплението и сложих чайника на печката.

Не бях пил чай от няколко седмици.

Погледнах телефона и видях, че имам съобщения. Бяха повече от двайсет. Без да се замисля, посегнах да натисна копчето и да ги прослушам, но промених решението си. Ако някой е искал спешно да се свърже с мен, щеше да се обади на мобилния.

Освен това едва ли някое от съобщенията беше от Джени.

Направих си чаша чай и я занесох на масата в трапезарията. В средата имаше празна купа за плодове и едно малко листче в нея. Взех го и видях, че е бележката, която бях написал, преди да замина. Кажи на Том в колко часа пристигаш . Смачках листчето и го пуснах в купата.

Усетих, че започвам да се нагаждам към стария си живот. Струваше ми се, че съм бил в Тенеси преди цял век. Спомените за слънчевата градина с труповете и водните кончета, както и кошмарните сцени в санаториума започваха да изглеждат нереални, сякаш са били само сън. Но всичко онова бе действителност.

В „Сидър Хайтс“ бяха открити четирийсет и два трупа, двайсет и седем от които — в градината, а останалите — в санаториума и балнеолечебницата. Кайл не бе подбирал. Жертвите му бяха хора на всякаква възраст, от всякакъв етнос. Някои бяха умрели преди повече от десет години и работата по идентифицирането им все още продължаваше. Портфейлите и кредитните карти, които беше запазил, донякъде улесняваха този процес, но скоро стана ясно, че броят на труповете е по-голям от броя на вещите. Много от жертвите са били скитници и проститутки, изчезнали, без никой да разбере, а още по-малко да съобщи на полицията.

Ако Кайл не бе поискал да се себедокаже, можеше да продължи така безкрайно дълго време.

Но не всички жертви бяха анонимни. Трупът на Ървинг беше открит в същата стая, в която бе и трупът на Самър, а сред останалите идентифицирани жертви се открояваха три имена. Първото беше на Дуайт Чеймбърс. Портфейлът и шофьорската му книжка бяха намерени в купчината вещи в кухнята на санаториума, а трупът му бе в балнеолечебницата. Това потвърждаваше историята на Йорк за случайния работник, нает в „Стийпъл Хил“.