Саймън Бекет - Шепотът на мъртвите

Второто име, което говореше нещо на разследващите, беше Карл Филипс, четирийсет и шест годишен мъж, страдащ от шизофрения, който бе изчезнал от една държавна психиатрична болница преди около десет години. Неговите останки бяха най-старите, открити в санаториума, а освен това той бе внук на основателя на „Сидър Хайтс“. Филипс бе наследил западналия имот, но никога не бе полагал каквито и да е грижи за него. Така санаториумът останал на произвола на съдбата, обитаван само от термитите и водните кончета.

Докато не го открил Кайл.

Разкриването на третата самоличност обаче предизвика най-голям шок. В шкафа, под снимките на жертвите, криминалистите откриха стара шофьорска книжка, принадлежаща на двайсет и девет годишен мъж от Мемфис, който работел като помощник в морга. Неговите останки бяха открити в тревата близо до езерото и идентифицирани по стоматологичния му картон.

Името му беше Кайл Уебстър.

— Починал е преди осемнайсет месеца — обясни ми Джейкъбсън, когато й се обадих, виждайки новината по телевизията. — Тепърва трябва да се установи как този човек е успял да започне работа в моргата, но в интерес на истината документите и препоръките му са съвсем истински. Освен това доста е приличал на истинския Уебстър, така че снимката е могла да заблуди всеки.

Това вероятно съответстваше точно на всичко останало, което беше извършил. Човекът, когото ние познавахме като Кайл Уебстър, винаги бе обичал да подвежда околните. Бе си присвоил самоличността на една от жертвите си така лесно, както нахлузваше кожата от ръцете им.

— Щом не е Кайл Уебстър, тогава кой е? — попитах аз.

— Истинското му име е Елиът Питърс, на трийсет и една години. Роден е в Ноксвил, но е работил като помощник в моргите в Нешвил и в Севиървил, затова е бил запознат с работата. Изчезнал е преди две години и оттогава никой не е чувал за него. Произходът му обаче е много интересен. Баща му е неизвестен, майка му е починала още когато бил дете, затова бил отгледан от леля си и чичо си. Всички твърдят, че бил изключително умен, имал отлични оценки в гимназията и дори искал да кандидатства медицина. След това всичко се променило. Според училищните дневници някъде към седемнайсетата си година изведнъж загубил интерес към учението. Не успял да влезе в университета и се наложило да се захване със семейния бизнес, който фалирал след смъртта на чичо му.

— Какъв семеен бизнес?

— Чичо му притежавал малка кланица. Колели предимно прасета.

Затворих очи. Прасета .

— Леля му е била последният жив роднина, но и тя починала преди няколко години — продължи Джейкъбсън. — От естествена смърт, както изглежда. Сигурно можеш да се досетиш къде са погребани лелята и чичото.

Не беше никак трудно, наистина. В „Стийпъл Хил“.

Освен това от медицинския картон на Елиът Питърс ставало ясно, че като юноша са му направили няколко операции за отстраняване на полипи от носа. Те били успешни, но в резултат на тях той развил аносмия. Това беше отговорът на въпроса, който Гарднър зададе в балнеолечебницата в „Сидър Хайтс“.

Елиът Питърс не е усещал никакви миризми.

Край санаториума все още копаеха, за да проверят дали и там няма останки от трупове. Но моята роля приключи още на следващия ден, когато на помощ се притекоха останалите членове на факултета от Изследователския институт по антропология. Операцията взимаше такива размери, че се наложи да извикат местното подразделение на Гражданска защита, с тяхната напълно оборудвана преносима морга. Двайсет и четири часа след като с Пол се промъкнахме през оградата, цялото място гъмжеше от експерти.

Благодариха ми любезно за помощта и ми казаха, че ще се свържат с мен, ако им потрябвам за още нещо. Вече бях дал показания. Качиха ме в една кола и ме изведоха покрай репортерите и телевизионните оператори, които се бяха събрали пред вратите на санаториума. Изпитвах едновременно облекчение и съжаление. Струваше ми се, че не е редно да напусна разследването точно сега, но след това си казах, че всъщност то не е мое и никога не е било.

Бях готов да удължа престоя си, за да изчакам възпоменателната служба в памет на Том, или дори да се върна за нея по-късно. В крайна сметка не се наложи. Независимо от събитията, които бяха предизвикали смъртта му, Том бе починал в болница, по здравословни причини, така че разследване нямаше да има. От една страна, това беше добра новина, заради Мери, но пък аз останах с усещането за не докрай свършена работа. Но може би с всяка смърт е така.