Скот Мариани - Свещеният меч

— Какво стана? — попита Микаела. — Онзи тип се държа доста нахално.

Саймън пожела „лека нощ“ на дамите от клуба и тримата излязоха от ресторанта. Когато стигнаха до колата си, волвото бе изчезнало. Удареното беемве също.

— Ще се видим у дома — провикна се Саймън, вече седнал зад волана на лотуса. Докато затваряше вратата, той изгледа Бен многозначително, сякаш за да му каже: „Там ще си довършим разговора“.

Бен запали „Льо Крок“ и потрепери от струята леден въздух, с която го обля повреденият климатик. Снежни облаци закриваха звездите, тревните площи около пътя бяха потънали в скреж, който блестеше на светлината на фаровете. Ако температурата паднеше с още половин градус, шосето щеше да се заледи.

Колкото и добре да се държеше след магическата намеса на Бърти, ленд ровърът не беше спортна кола. Бен нямаше шанс да следва лотуса, особено след като Саймън бе решил да настъпи здраво газта. Ниско разположените му стопове се скриваха от погледа на Бен след всеки завой и го принуждаваха да ускорява, за да не изостане. На дългия наклон преди Литъл Дентън двигателят на ленд ровъра се задъха, оборотите паднаха и Бен се отказа от състезанието. Превключи на по-ниска скорост, като добродушно наруга Саймън за безразсъдното му шофиране.

Далече напред лотусът изкачи грациозно билото и изчезна от другата страна. Бен се усмихна на лудориите на приятеля си. Въпреки налегналите го грижи, каквито и да бяха те, Саймън все още бе способен да се радва на живота. Той леко му завиждаше за това.

Ленд ровърът наближаваше върха на хълма, когато на хоризонта се появи ореол от ярка бяла светлина, избухна в ослепителна светкавица и принуди Бен да извърне поглед. Иззад билото изскочи силует на голям автомобил, който се носеше стремително в обратната посока. Двигателят ревеше силно и измъчено, сякаш шофьорът бе натиснал докрай газта. Колата бе развила толкова висока скорост, че за миг четирите й колела се отлепиха от пътната настилка и тя полетя във въздуха надолу по склона, който Бен току-що бе изкачил.

Бен запримигва, за да проясни зрението си, като се взираше напрегнато през предното стъкло на ленд ровъра. За кратката частица от секундата, в която се разви всичко, той забеляза нещо странно около бясно препускащата кола: единият от двойката фарове вляво не работеше; насреща му блестяха три светлини вместо обичайните четири. Но в следващия момент колата отмина и стоповете й се отдалечиха бързо в огледалото за обратно виждане.

— Идиот — промърмори Бен.

Беше изкачил хълма и започваше да ускорява по надолнището. Не очакваше да види лотуса някъде напред и не се изненада от пустото шосе. Саймън несъмнено бе изминал серпентините до подножието на хълма и сигурно наближаваше покрайнините на селото.

Тъй като не искаше да форсира излишно стария ленд ровър, Бен взе бавно завоите и намали още повече преди тесния мост над реката.

Тогава изведнъж забеляза следите от гуми, които се виеха по пътното платно като две черни змии.

И огромната дупка в каменната стена.

Бен удари спирачки и ленд ровърът спря със занасяне пред входа на моста. Сърцето му биеше като лудо, инстинктът му подсказваше, че се е случило най-лошото. Той скочи от колата и се затича към назъбената дупка в каменната стена.

Когато се наведе над буйната река, от гърдите му се изтръгна задавен вик.

По заскрежения речен бряг имаше разпилени камъни и отломки. Задницата на лотуса стърчеше над водата, но бързото течение заливаше покрива. Фаровете още светеха, като разпръскваха ярко сияние под водната повърхност. От Саймън и Микаела нямаше и следа.

Дълбока, страховита тишина обвиваше като саван света наоколо. Бен я познаваше твърде добре. Беше абсолютният покой, който настъпва само в присъствието на смъртта.

Той смъкна припряно коженото си яке, събу обувките си и без колебание се хвърли в реката. Шокът от допира с ледената вода го зашемети и скова сърцето му, силното течение едва не го отнесе. От водното налягане ушите му пищяха, докато плуваше с всички сили към потъналия автомобил. Клиновидната предница на лотуса беше заровена в кал и камънаци, напълно разрушена от удара. Предното стъкло се бе превърнало в белезникава паяжина от пукнатини. Все още привързани с коланите си за седалките, Бен различи две тела, вероятно на Саймън и Микаела. Отвътре не се долавяше никакво движение. Мехурчета излязоха от устата му, когато извика имената им.

В този момент фаровете на лотуса угаснаха, водата бе предизвикала късо съединение в акумулатора. Речните дълбини потънаха в мрак. Бен усети как го обзема паника; сърцето му заби още по-бързо. Пипнешком заобиколи колата и натисна дръжката на шофьорската врата. Тя не помръдваше. Или беше заключена, или налягането между вътрешността на колата и околното пространство не се беше изравнило. Следователно в купето все още имаше въздух. Бен знаеше, че са нужни две-три минути, за да може водата да изпълни докрай потънал автомобил. Вероятно за двамата съществуваше надежда, но всяка секунда беше ценна. Налягането в дробовете на Бен се повишаваше бързо, с всеки изминал момент пулсът му се ускоряваше, започна да го обзема кислороден глад.