Скот Мариани - Свещеният меч

— Здрасти, Рошльо — каза тихо Бен. Животното наклони глава на една страна, видимо объркано, че господарите му не са дошли с госта. Бен пристъпи към него и го почеса зад ухото. — Няма да се върнат, приятелю. Много съжалявам.

Кучето изплези дългия си розов език и задиша тежко.

— Е, добре, ти идваш с мен — заяви Бен.

После зашляпа по коридора с подгизналите си обувки и отиде до вътрешната врата, водеща към пристройката. Къщата беше тиха и празна.

Треперещ от студ, той свали мокрите си дрехи в банята на пристройката и влезе под душа. Остана там дълго време с надеждата, че горещите струи ще отмият ужаса на преживяното. Очакваше, че когато излезе навън, всичко ще бъде постарому.

Но се лъжеше.

Бен машинално се избърса с хавлията, след което си облече сиво долнище на анцуг и поизносена тениска, измъкнати от пътната му чанта. Между дрехите си намери плоската бутилка с уиски и отпи две големи глътки. Това също не помогна. Отиде бос в малката всекидневна на пристройката, изгаси всички лампи и легна със затворени очи върху канапето. Помъчи се да не мисли за нищо, но не можеше да избяга от образите, които проблясваха в съзнанието му. Постоянно виждаше лицето на Саймън от онези последни мигове. Бледата му кожа, отчаянието в очите му. Също и Микаела, която седеше неподвижно в потъналата кола, ужасяващите кървящи рани по лицето и челото й.

В един момент бе вечерял с приятелите си, а в следващия те бяха изчезнали завинаги — като пламък на свещ, духнат от вятъра. На другата сутрин щеше да се сблъска с кошмарните последици от смъртта им. Тази нощ усещаше само празнота, от която му прилошаваше, все едно вътрешностите му бяха изстъргани с тъп нож.

Бен напипа бутилката в тъмното и изпи останалото в нея уиски. Глътка след глътка. Виденията започнаха да избледняват. Унесе се в странен, неспокоен сън, който сякаш продължаваше вечно и бе изпълнен с писъци на страдащи хора. Не можеше да им помогне, колкото и да се опитваше… Не бе в състояние да направи нищо.

Мускулите му се стегнаха и той рязко подскочи, объркан от необичайния звук, който бе пробил обвивката на съня му. Светещите зелени стрелки на водолазния му часовник показваха един без четвърт след полунощ. Бен спусна краката си на пода и наостри уши.

На няколко метра встрани от канапето, в отсрещния ъгъл на тъмната стая, кучето изръмжа гърлено и продължително. Тогава Бен разбра какво го бе събудило. Тъкмо се готвеше отново да си легне, когато долови още нещо.

От другата страна на вратата се чуваше глухо трополене. Звук от разместване на тежки предмети в къщата на свещеника.

Бен скочи от канапето, внезапно разбуден. Първата му мисъл беше, че Джуд Аръндел се е върнал от Корнуол. Понечи да запали осветлението, като се подготвяше психически за момента, в който щеше да съобщи на момчето за смъртта на двамата му родители.

Ала ръката му замръзна във въздуха, когато от къщата долетя друг шум — приглушен трясък от разцепване на дърво, сякаш някой разбиваше врата. След секунда нещо се удари в стената.

Рошльо отново изръмжа.

Бен се пресегна в тъмното и сложи ръка на главата му.

— Тихо, моето момче. Нека проверя какво става.

После пристъпи на пръсти до вътрешната врата, притисна ухо към нея и долови мъжки глас.

— Шшшт — прошепна той на кучето.

Нямаше време да се обува. Без да издаде звук, Бен отвори вратата и тръгна по коридора от другата страна.

До слуха му достигна още един глух удар, този път по-силен. Идваше по-отблизо, някъде от приземния етаж на къщата.

Крадешком, Бен запристъпва по посока на шума.

Малко мъже са посветени в тайните на тишината. Способността да се придвижваш бързо и незабелязано през всякакъв терен, да се сливаш с околната среда по всяко време е изкуство, което трябва да бъде усвоено и усъвършенствано посредством специализирано обучение и практика. А Бен Хоуп го бе овладял преди много години. Малцина от колегите му в специалните десантни части на Британската армия бяха успели да достигнат неговото ниво.

В основата на това изкуство е умението да стъпваш на правилните места. Подът на къщата беше от масивни дъбови дъски, но те се бяха поизкривили с времето и скърцаха при най-малкия допир. Бен се придържаше към ръбовете им, като опипваше предпазливо с пръстите на босите си крака за сглобки, които биха могли да се разместят под тежестта му. Дишането му беше бавно и отмерено, сърцето му биеше спокойно, а умът му бе изострен като на хищно животно. Когато дебнеш решителен и добре обучен противник, дори миризмата на страха ти е в състояние да те издаде.