Скот Мариани - Свещеният меч

Повечето оръжия от този вид, които се намираха в обращение из подземния свят, първоначално са били предназначени за лов или полицейски нужди, преди новите им собственици да ги пригодят за престъпните си цели, скъсявайки цевите им. Пушката пред Бен обаче беше различна. Матовата повърхност, серийният номер и обозначенията по цевта подсказваха, че тя бе започнала живота си като армейско оръжие. Такава пушка не попадаше лесно в чужди ръце, а по лекотата, с която мъжът го бе издебнал в коридора, Бен заключи, че си има работа с бивш военен. И то доста добре обучен. Не всеки смъртен би се съвзел толкова бързо от удара, който Бен му бе нанесъл.

Той се запита дали да не повика полиция, но реши да не го прави. Ченгетата щяха да разкалят терена като стадо добитък и да задават твърде много въпроси. Освен това Бен нямаше никакво желание да му отнемат пушката. Доколкото познаваше британската полиция, за тях подобно оръжие бе равностойно на ядрена бойна глава, а притежателят му — на потенциален терорист.

Не, по-добре беше да запази инцидента в тайна и сам да разследва всички улики.

Той отвори вратата към пристройката и пусна кучето при себе си. Като душеше навсякъде и ръмжеше тихо, Рошльо го последва в кухнята. Бен сложи сака на крадците върху дървената маса и придърпа един стол. Притъпяващото сетивата му чувство на скръб бе отстъпило място на взривоопасна смес от ярост и адреналин. Докато изсипваше съдържанието на сака върху масата, ръцете му трепереха.

Вътре нямаше нищо, освен кафявия плик и малкия лаптоп „Тошиба“, който крадецът бе извадил пред очите му от сейфа на Саймън. Бен остави лаптопа настрани и се зае с плика.

Не съдържаше много неща. Самолетен билет за Йерусалим с дата отпреди осемнайсет месеца, хотелска сметка, отпечатана на иврит, и купчина гланцови цветни снимки, вероятно направени по време на пътуването. Повечето бяха на туристически забележителности: Стената на плача, силуетът на града нощем, всевъзможни църкви, джамии и синагоги, пустинята, палмови дървета, камили, някакви покрити с пясък развалини.

Бен ги разгледа една по една и се натъкна на групова снимка, на която Саймън и още трима мъже позираха на фона на същите древни руини. Всичките се усмихваха, очевидно бяха приятели. Саймън бе преметнал ръка през широките рамене на мъжа вляво от себе си, който приличаше на израелец — едър и як, около шейсетгодишен. От дясната му страна беше застанал друг, по-дребен мъж, вероятно европеец, с бели коси и грижливо подстригана брада. Изглеждаше в добра форма, но бе значително по-възрастен, някъде към седемдесетте. Мъжът най-вдясно беше с петнайсетина години по-млад, с къдрава прошарена коса, кръгло жизнерадостно лице и малко коремче на човек, свикнал да си угажда.

Бен не научи кой знае какво от снимките, но може би щеше да извади повече късмет с компютъра. Той отвори капака, включи лаптопа и скоро откри, че харддискът е почти празен, с изключение на един-единствен документ в „Уърд“ с наименование СМ.

Каквото и да съдържаше файлът, сигурно беше важно за Саймън, иначе едва ли би го държал в сейф. Бен кликна върху иконата на документа, за да го отвори, и на екрана се появи нов прозорец.

Компютърът искаше парола. Бен току-що се бе сблъскал с тухлена стена.

СМ. Не приличаше на инициали. По-скоро беше абревиатура. Но на какво? След няколко секунди размисъл Бен си припомни разказа на Микаела от същата сутрин. Изведнъж му просветна.

СМ. Свещеният меч. Документът съдържаше недовършения ръкопис на книгата, която Саймън бе започнал да пише. От него Бен можеше да научи много, но нямаше как да пробие защитата на Саймън. Доколкото го познаваше, най-вероятно паролата се състоеше от малко известен пасаж от Библията или от неразбираем латински цитат. Непосилна задача. Бен провери характеристиките на файла, но имаше чувството, че наднича в заключена стая. Единственото, което научи, беше размерът на документа — около половин мегабайт, както и моментът на последното му запаметяване, 15:04 ч. на 14 декември.

Бен изруга наум и с неохота затвори капака на лаптопа. После си спомни за компютъра в кабинета на Саймън и реши да провери имейлите му.

Този път нямаше парола. Седнал зад бюрото на Саймън, Бен заотваря стотиците му съобщения, повечето отнасящи се до църковни дела. Някои бяха от продуцентската фирма, други от мениджърската агенция, която се бе ангажирала да посредничи на Саймън в новата му роля на телевизионна звезда. След като прегледа още няколко имейла, Бен се почувства неловко, задето се ровеше без полза в личните дела на приятеля си. Тъкмо щеше да се откаже, когато поредното съобщение привлече вниманието му.