Скот Мариани: Свещеният меч

Пенроуз избухна в истеричен смях.

— Я да видим сега кой ще умре! Няма да съм аз! Няма да е Пенроуз Лукас!

Той пристъпи към Бен с оголени от омраза зъби.

Бен се опита да стане, но тялото му не се подчини. Пенроуз направи още крачка напред и се надвеси над него. Дулото на пистолета бе едва на метър разстояние от главата му. Този път Пенроуз нямаше как да пропусне целта.

Бен се оттласна с крака и се плъзна назад по пода. Тилът му се опря в нещо твърдо и той се сети, че е мечът, забит в паркета.

— Мислеше си, че ще ме надхитриш, а? — хилеше се Пенроуз. — Сега ще гниеш в ада с останалите.

Бен се чувстваше напълно изнемощял. В отчаянието си сграбчи бронзовата дръжка на меча и я дръпна с всички сили. Върхът се отскубна от пода.

Пръстът на Пенроуз върху спусъка на беретата побеля. Бен замахна над главата си и запрати меча напред.

Пистолетът изтрещя. Куршумът се заби в пода, на половин метър от главата на Бен.

От устата на Пенроуз излезе задавено гъргорене и тялото му се люшна назад. Той изпусна пистолета и се хвана за гърлото. От него, малко над ключицата, стърчеше бронзовата дръжка на меча. Част от острието се подаваше от тила му. Бликащата кръв се стичаше надолу по гърдите му.

Бен се надигна с мъка от пода. Лявата му ръка беше като парализирана. Залитайки, той тръгна към Пенроуз. Със здравата си ръка хвана окървавената дръжка на меча, извади го и замахна настрани. Извитото като сърп острие изсвири във въздуха и преряза гърлото на Пенроуз до гръбнака, като за малко не отсече главата му.

Коленете на Пенроуз се подгънаха и тялото му рухна на земята сред локва кръв.

Бен се олюляваше, краката едва го държаха. Вторият куршум бе счупил ребрата му и бе излязъл отзад, но първият бе заседнал в рамото му и повечето кръв по пода беше негова. Той усещаше как го обгръща мрак, но бе твърдо решен да не се предава. Поне засега. Подпря се на стената и тръгна бавно към вратата.

Когато излезе от вилата, огнените езици вече излизаха през прозорците и се виеха нагоре по фасадата. Пожарът осветяваше нощното небе.

Бен хвърли един последен поглед към горящата къща, обърна се и продължи напред.

Трябваше да прибере сина си.

Казват, че никой човек не е остров… И писателите не са изключение. Ето защо искам да изразя огромната си благодарност към моята редакторка Каролайн Хог и талантливия екип от „Ейвън“. Без тяхната безценна помощ никога нямаше да успея да напиша тази книга.