Скот Мариани - Свещеният меч

— А, ето — каза той, извади лъскав златен часовник и го подаде на Кътър. — „Ролекс“. Не е ли готин? Виж, тук имам още шест. Всичките са чисто нови. Раздай ги на момчетата.

Кътър направи гримаса и блъсна ръката му настрани.

— Не ме интересуват шибаните ти дрънкулки. Искаме пари, приятел! Хиляда и двеста на ден за всеки. Ние сме общо шестима, това прави над седемдесет бона за последните десет дни, откакто не си ни плащал. Да не говорим за мъжете, които не се върнаха от Корнуол, и екипа на Гант. Те имат семейства, трябва да се погрижим за тях. Да кажем, триста и петдесет и сме квит.

— Но аз не разполагам с триста и петдесет хиляди в брой! — възрази Пенроуз. — Колко пъти вече се опитвам да вляза в банковите си сметки от компютъра, но системата не ме допуска! Активите на „Тримбъл“ са замразени.

Последното си беше самата истина. Нямаше пари, нямаше частен самолет, нямаше подкрепа от спонсорите, които бяха обърнали гръб на най-блестящото си протеже. Пенроуз усещаше, че е дошъл краят, но съзнанието му отказваше да приеме фактите, сякаш всичко беше сън.

Думите му стигнаха до ушите на останалите петима, които се бяха промъкнали след Кътър в спалнята. Те се спогледаха недоволно.

— Изобщо не ми дреме за „Тримбъл“! — изрева Кътър и стовари юмрука си върху дървената преграда на дрешника. От силата на удара цялата конструкция потрепери, но остана здрава.

Само някаква лилава хартийка изпадна от горните рафтове, превъртя се във въздуха като есенен лист и се приземи тихо на килима.

— А това какво е? — попита Кътър и я вдигна бързо от пода.

— А, нищо — отвърна притеснено Пенроуз.

— Няма вид на нищо — възрази Кътър и я показа на хората си. — По-скоро прилича на банкнота от петстотин евро. Вие как мислите, момчета? — Той се надигна на пръсти и видя плътната черна торба за боклук върху рафта. Найлонът се беше разкъсал и отвътре се подаваха пачки банкноти. — Ах ти, мошенико!

— Остави ги! — Пенроуз се опита да прегради пътя му, но Кътър го блъсна встрани, сграбчи торбата и я свали долу.

— Тук има около четирийсет бона — каза Кътър, след като провери съдържанието.

— Е, добре — отстъпи Пенроуз. — Можете да ги вземете. Ваши са.

— Наши са, и още как — заяви Кътър. — Къде са останалите?

— Кои останали? — попита Пенроуз и се изчерви.

— Дори и не си помисляй да ме будалкаш — изръмжа Кътър. — Имаш много повече пари. Лично съм ги виждал.

Другите кимнаха. Кътър им бе разказал за натъпканите с банкноти кожени чанти в кабинета на Пенроуз.

В действителност Пенроуз криеше близо два и половина милиона евро във вилата — пари, които бе започнал да източва от самото начало на операцията, отчитайки ги като „разходи“. Колкото по-малко въпроси му задаваха от „Тримбъл Груп“, толкова повече се настървяваше. В торбата за боклук се съдържаше само онова, което не се бе побрало в чантите.

Но Пенроуз беше твърдо решен да не допусне парите да попаднат в ръцете на Кътър и хората му.

— Не знам за какво говориш — протестира той. — Освен това не одобрявам подобен тон от страна на мой служител.

Кътър го сграбчи за яката на халата и го разтърси.

— Не работя вече за теб, нещастнико! Къде са парите, дяволите да те вземат?

— Нямам какво повече да ви дам! — извика Пенроуз.

— Удари го, Стив — обади се Гринол.

Кътър замахна и зашлеви Пенроуз през лицето. Той залитна и се блъсна в стената, после се свлече надолу с пребледняло лице. Докосна с пръсти пламтящата си буза, сякаш очакваше да напипа кръв.

— Предатели! — изпищя той. — Така ли ми се отплащате след всичко, което направих за вас?

— Няма да мръднем от тук, докато не си получим парите — настоя Кътър.

В очите на Пенроуз проблесна налудничав пламък.

— Парите, значи! Само това ви интересува, а? Е, добре. Нека ти кажа нещо, Кътър. Тук във вилата има милиони. Милиони! И знаеш ли какво? Никога няма да ги намериш. Защото си една безмозъчна маймуна!

Без да отделя поглед от Пенроуз, Кътър протегна ръка зад гърба си. Тери Гринол пъхна в дланта му един глок 19. Кътър насочи ръбестото дуло в лицето на Пенроуз.

— Давай, убий ме! — изкрещя Пенроуз. — А после как ще намериш парите, тъпако?

Кътър сви устни, свали пистолета и го допря до капачката на лявото му коляно.

— Хайде де, убий ме! Какво чакаш, стреляй! — Пенроуз избухна в истеричен смях, който премина в плач.

— Остави го, Стив — обади се Милс. — Не виждаш ли, че не е наред с главата? Нищо няма да изкопчим от него.

— Искам си парите — заяви Кътър.