Скот Мариани - Свещеният меч

Крепостта Масада

Римска провинция Юдея, Светите земи

73 г. сл.н.е.

— Скоро ще нахлуят — каза младият мъж на име Йоан и извърна поглед от бойниците; в очите му се четеше страх.

Неговият командир — Елиезер бин Яир — не отговори. Надвесен над ръба на крепостната стена от грапав, неодялан пясъчник, той засенчи с ръка очи от яркото слънце и огледа обстановката. Далече долу, в подножието на планината, като гигантски рояци мравки, задъхващи се в прахоляка и безмилостната жега на пустинята, безчетните човешки маси на Десети римски легион довършваха строежа на огромната каменна обсадна рампа.

Дълбоко в душата си Елиезер знаеше, че Йоан е прав. Скоро обсадата щеше да приключи. След броени часове нямаше да им остава нищо друго, освен да гледат безпомощно как колоните римски войници се изкачват по рампата и щурмуват крепостните стени с блеснали на слънцето брони и копия. Нищо друго, освен да чакат клането.

Нима наистина бяха вярвали, че една шепа събрани от кол и въже защитници, много от които жени и деца, ще могат да се съпротивляват до безкрай срещу смазващата мощ на Рим? Нима наистина си бяха въобразявали, че крепостта Масада е непревземаема?

Елиезер бе виждал със собствените си очи на какво са способни заклетите му врагове. Само преди три години той бе успял заедно с неколцина други еврейски въстаници да се спаси от кървавата баня в родния му град Йерусалим, при която римската армия бе изравнила всичко със земята и бе избила милион невинни жители, задето бяха дръзнали да оспорят властта на Цезар. А сега армията, заела позиции около планинската крепост Масада под командването на самия губернатор на Юдея Луций Флавий Силва, бе изпратена специално, за да унищожи последното гнездо на съпротивата. Войските на Силва бяха изградили непробиваема обсадна линия с дължина над десет километра, опасваща основата на планината, така че нито един от въстаниците да не може да избяга отвътре, нито да получи помощ отвън. Покрай крепостните стени бяха разположени обсадните кули на римляните и огромните им катапулти. Сами по себе си те представляваха страховита гледка, но нищо не всяваше такъв ужас в душите на въстаниците, както каменната рампа и мълчаливата закана за онова, което предстоеше.

— Никой не може да се противопостави на подобна армия — рече с треперещ глас Йоан. — Римляните ще изнасилят жените ни, ще изколят децата ни, а нас ще превърнат в роби.

Елиезер затвори очи от мъка. Вече знаеше какво трябва да се направи. Бяха около деветстотин души. Като техен водач той нямаше друг избор, освен сам да вземе съдбовното решение. Обърна се с гръб към бойниците и погледна в очите по-младия мъж.

— По-скоро бих умрял, отколкото да понеса това — каза тихо той.

— Тогава какво ще правим?

— Ще предадем душите си на Бог — отвърна Елиезер. — Всички до един. Римляните не бива да заварят тук жив човек.

Но преди да се заеме с тази страховита задача, трябваше да изпълни още един особен дълг. Пресегна се към колана си и измъкна бляскавия меч, който бе донесъл със себе си от Йерусалим. Стиснал почтително бронзовата дръжка в двете си ръце, той повдигна острието към устните си, целуна хладната стомана и каза:

— Този меч трябва да се скрие. Каквото и да се случи, не бива да попада в ръцете на римляните.

Двамата коленичиха и се помолиха. А после окончателните планове бяха приведени в изпълнение.

Край Мийо, Средните Пиренеи, Южна Франция

2 декември, в наши дни

Докато шофираше към дома в тъмната мъглива нощ, отец Фабрис Лалик видя отново колата зад себе си.

До този момент петдесет и три годишният свещеник бе разсъждавал над часовете, които бе прекарал със своите енориаши Пиер и Мадлен Робишон от близкото село Брианд, за да потуши поредния ожесточен спор помежду им. Негов дълг бе да спомага за решаване на семейните и социалните проблеми в паството, а Бог му беше свидетел, че размирните съпрузи Робишон често се нуждаеха от намесата му. В крайна сметка отново бе успял да изглади отношенията им, но този път помирението бе постигнато с далеч по-големи усилия от очакваното.

Бордният часовник на фолксвагена показваше малко преди единайсет вечерта. Плътна мъгла обгръщаше долината на река Тарн и отец Лалик се взираше напрегнато в нощта, докато се отдалечаваше по обезлюденото шосе от Мийо. Нямаше търпение да се прибере в топлата си малка къща на края на селцето Сен Кристоф, където живееше от дълги години, да си налее една заслужена чашка арманяк и да се приготви за сън. Глътка бренди преди лягане щеше да му помогне да забрави собствените си проблеми и смътното усещане за тревога, което го бе обхванало през последните дни.