Скот Мариани - Свещеният меч

Фабрис въздъхна. Навярно всичко беше плод на въображението му. Може би отговорностите на професията вече му дотежаваха. Дали все пак не си струваше да послуша съвета на доктор Башлар и да излезе в ранна пенсия? Когато преумореният мозък започне да си съчинява страховити истории за дебнене и преследване, сигурно е редно собственикът му да намали темпото.

— Това е обяснението — помисли си той и вдигна едната си ръка от волана, за да потърка челото си. — Би било глупаво да си въобразявам…

Изведнъж купето на фолксвагена се изпълни с ярка светлина. Сърцето на свещеника подскочи и задумка бясно в гърдите; страховете му, попреминали за кратко, се върнаха с пълна сила. Отец Фабрис присви очи и погледна в огледалото за обратно виждане, като се опитваше да различи формата на фаровете.

Дали не беше пак онзи мерцедес? Същият, който го бе следил вчера на връщане от църквата в Сен Африк? А и предишния ден, и миналия вторник… Вперил очи в огледалото, свещеникът за малко не пропусна завоя и трябваше да свие рязко в последния миг, за да не излети от шосето.

— Проклета мъгла! — промърмори ядосано той.

Но Фабрис Лалик шофираше от близо трийсет и пет години по тези пътища и познаваше всяка педя от тях. Скоро щеше да стане ясно дали наистина го следяха. Само момент… още малко… ето я отбивката! Той завъртя докрай волана надясно и даде газ по тесния заобиколен път, който също щеше да го отведе до Сен Кристоф. Погледна в огледалото. Нищо. Усети как пулсът му се нормализира. Видя ли? Ти си идиот!

След миг обаче фаровете отново се появиха и устата му пресъхна. Той взе още един остър десен завой, после ляв и навлезе дълбоко в плетеницата от междуселски пътища. Светлините не изчезваха от огледалото.

Притеснен да ускори повече, Фабрис стискаше силно волана и се молеше плътната пелена да се вдигне. Още като момче бе скитал из тези гори и познаваше всяко кътче от тях, но сега дърветата, които изплуваха от мъглата, му приличаха на зловещи великани, протегнали към него хищните си нокти.

С треперещи ръце той извади телефона от джоба си и набра познатия номер. Отговор нямаше. Когато системата го подкани да остави съобщение, свещеникът заговори задъхано на английски, който му изневеряваше в обзелата го паника:

— Саймън… Аз съм, Фабрис. Онова, за което ти разказвах… Убеден съм, че пак се случва. Тази вечер, в момента. Мисля, че ме следят. Моля те, обади ми се веднага щом можеш.

Фаровете го следваха неотлъчно, вече бяха по-близо — ослепително бели в мъглата. Ами сега? Фабрис понечи да звънне на Бернар, шефа на местната полиция; имаше домашния му номер, запаметен в телефона си. Но по това време Бернар вероятно бе пресушил бутилка вино и дремеше пред телевизора.

После се сети за своя стар приятел Жак Рабие, чиято ферма се намираше само на километър от там, отвъд гората. Обезумял от страх, той настъпи докрай газта. След няколко спиращи дъха остри завои и стръмни възвишения колата мина през познатата разнебитена порта на Жак и заподскача по изровения черен път към къщата.

Имотът тънеше в мрак, капаците на прозорците бяха затворени. Фабрис изгаси двигателя, прекоси със залитане двора и заудря с юмруци по входната врата.

— Жак! — извика той.

Никой не му отговори. В далечината се чуваше кучешки лай. В следващия миг до слуха на Фабрис достигна още нещо: тих шум от гуми, търкалящи се по неравна повърхност, и приглушено боботене на двигател, твърде различно от тракането на стария пикап на Жак Рабие. Когато фаровете се показаха между дърветата, Фабрис закуцука през двора към големия дървен хамбар, където двамата с Жак бяха играли в детството си. Блъсна високата врата и се шмугна вътре миг преди фаровете на колата да го открият. Ослепителният им блясък проникваше през цепнатините между дъските, като отчасти осветяваше вътрешността на хамбара, покритите с брезент селскостопански машини и балите слама, натрупани до отсрещната стена.

Фабрис нямаше нужда да търси скривалище. Като деца с Жак бяха използвали празното пространство под дъските на пода за тайно убежище, щаб на бойните си операции, мостик на пиратски кораб; като юноши няколко пъти бяха водили там Валери и Мишел, за да пушат и да правят някои други, недотам прилични неща.

Докато Фабрис се препъваше в тъмното към капака в пода, за момент сърцето му се сви от страх, че Жак може да го е заковал или да е оставил някоя тежка машина отгоре. Но той си беше там, където го помнеше, позатрупан със слама и прахоляк. Треперещите му пръсти откриха ръба на капака и го повдигнаха със скърцане.