Скот Мариани - Свещеният меч

На следващата вечер трябваше да присъства на церемонията по откриването на новата концертна зала в Лангтън Хол — музикалната академия на графство Оксфордшър, създадена от Лай Луелин. Приживе Лай се бе прочула като една от най-талантливите оперни певици на планетата. Освен това беше първата любов на Бен, а впоследствие — много по-късно и за кратко — бе станала и негова съпруга.

Смъртта й бе отворила в него рана, която никога нямаше да зарасне. А обстоятелствата около нея бяха тема, за която Бен избягваше да мисли, макар кошмарите все още да го преследваха нощем. Човекът, който му бе отнел Лай, се казваше Джак Глас и я бе надживял само с няколко минути.

Като член на настоятелството на фондацията, носеща нейното име, той беше поканен да пререже лентата на величествената нова концертна зала, да произнесе реч и да връчи наградата на най-обещаващия млад оперен изпълнител, обучаващ се в академията. Бен не беше кой знае какъв оратор. Навремето, когато бе работил в специалните части, бе провел тихомълком стотици инструктажи на малки екипи от обучени мъже. Като експерт по тактически операции, беше свикнал да изнася лекции в познатата обстановка на класната стая в „Льо Вал“, но самата мисъл да се изправи на сцената и да говори пред многобройна публика го притесняваше. И все пак имаше отлична подготовка. А и това бе най-малкото, което можеше да направи в памет на Лай.

Втората причина за пътуването му до Англия го безпокоеше още по-силно. Едва след дълги, болезнени двоумения той бе решил да се отбие в Лондон на път за Оксфордшър. В Лондон живееше доктор Брук Марсел, някога гостуващ лектор по психология на отвличането в „Льо Вал“, впоследствие превърнала се в нещо много повече за него. Но както се развиваха нещата между тях след онзи ужасен скандал през септември, Бен не знаеше как тя ще реагира на внезапното му посещение. Едно обаче беше сигурно: през изминалите месеци Брук безумно му бе липсвала.

Когато фериботът спря в Дувър, Бен слезе на палубата, където се намираше колата му. Останалите пътници се качиха на новите си лъскави опели и нисани, а той отвори със скърцане ръждивата, очукана врата на някогашния военен ленд ровър серия II, известен сред момчетата от екипа като „Льо Крок“, метна армейската чанта върху захабената съседна седалка и потегли в късния дъждовен следобед.

„Льо Крок“ не беше от онези автомобили, които могат да бъдат пришпорвани, и докато се придвижваше бавно към Лондон, Бен си помисли, че вероятно това е бил подсъзнателният му мотив да вземе стария ленд ровър: той изобщо не изгаряше от нетърпение да стигне до целта на пътуването си. На два пъти го обзе силно изкушение да се откаже, да заобиколи Лондон и да продължи на северозапад към Оксфордшър; втория път беше на косъм да се поддаде, но тогава вече навлизаше в покрайнините на града, а къщата на Брук в Ричмънд беше едва на няколко километра.

— Майната му — каза си той. — И бездруго съм тук, нека видим какво ще излезе.

Дъждът заплашваше да се превърне в мокър сняг, когато Бен спря срещу голямата викторианска къща от червени тухли, в която живееше Брук. Изгаси двигателя и за миг си помисли за плоската бутилка в чантата си, която при отпътуването от Франция бе напълнил с петнайсетгодишно малцово уиски. Вместо обаче да посегне към нея, Бен бръкна в джоба си, измъкна смачкан пакет „Голоаз“ и бензинова запалка „Зипо“. Беше готов на всичко, за да отложи момента, в който щеше да се изправи пред входната врата на Брук.

Докато седеше в джипа и пушеше, Бен наблюдаваше дъждовните капки, които се стичаха по стъклото, и се питаше за пореден път дали е разумно да се появи без предупреждение. После си спомни за събитията отпреди три месеца, довели личния му живот до пълна безизходица.

В досегашния си живот Бен така и не бе получил нужното спокойствие, но миналият септември се бе оказал прекалено натоварен дори за неговите представи. Не се случва всеки месец човек да бъде несправедливо обвинен в убийство, въвлечен в интрига с участието на руската мафия и преследван из цяла Европа от армия полицаи, предвождани от една особено амбициозна служителка на Агенцията за борба с тежката организирана престъпност на име Дарси Кейн.

Ала разминаването на косъм с опасността да бъде изтезаван до смърт, размазан в автомобилна катастрофа, вкаран в италиански затвор или ликвидиран от руски щурмови хеликоптер далеч не беше най-лошото, което му се бе случило през въпросния септември. Нищо от изброеното не можеше да се сравни с шока да види Брук в ръцете на друг мъж.