Скот Мариани: Свещеният меч

— Все някъде трябваше да отида. Не очаквах да те намеря там. Видях ви през прозореца. Май се забавлявахте доста добре. Не отричай, обиждаш ме.

— Бен! Това е бил Маршъл, зет ми!

Бен се олюля.

— Имаш любовна афера със зет си? С банкера?

— За каква ме смяташ, дяволите да те вземат? Разбира се, че не!

— Тогава какво правехте заедно?

— Е, добре — въздъхна тя. — Маршъл ме проследи до Португалия. Мисли си… — Брук се поправи: — Мислел си е, че е влюбен в мен. Дебнеше ме от седмици. Отидох на вилата, за да избягам от него, но той се появи неканен. Тогава му казах да се вземе в ръце и да спре да ми досажда.

Няколко минути Бен остана безмълвен, докато осмисляше думите й. Бе преповтарял наум сцената толкова пъти, че сега му беше трудно да я види в нова светлина.

— Но Маршъл беше по халат! — протестира той.

— Навън имаше буря — отвърна ядосано тя. — Когато дойде, беше подгизнал от дъжда и му предложих да си вземе душ. Аз самата тъкмо излизах от банята.

— Ами свещите… виното?

— Знаеш много добре, че при всеки по-силен вятър токът там спира. А виното беше за успокояване на нервите. Маршъл беше напълно полудял. Когато си ни видял, се опитвах да поговоря с него като с разумен човек. Аз съм психолог. Това ми е работата.

Бен я гледаше втренчено. Трябваше да признае, че обясненията й звучаха правдоподобно. Но изведнъж му хрумна нова мисъл.

— Значи онзи нещастник Маршъл те е дебнел със седмици, а ти дори не си сметнала за нужно да ми кажеш?

— Защо да го правя? За да го намериш и да го смажеш от бой ли? А после какво? Добре щяхме да се подредим. И сестра ми щеше да научи… Фийби е емоционално уязвима. Подобно нещо би я съсипало. Налагаше се сама да реша проблема.

— Такова ли е мнението ти за мен? Някакъв побъркан хулиган, който преодолява препятствията, като пребива останалите?

— Е, невинаги. Понякога ги застрелваш.

— Как си могла да не ми се довериш? — извика той.

Брук се изсмя презрително.

— Ти да не би да ми се доверяваш? Как изобщо си допуснал, че ти изневерявам? През цялото време, докато ти казвах, че те обичам, си мислил, че лъжа?

Спорът се ожесточаваше и никой не бе готов да отстъпи. Щом усети, че нещата са отишли твърде далече, Бен се опита да поиска прошка, но вече беше късно. Двамата си бяха разменили прекалено много обидни думи.

Накрая Брук си тръгна, трепереща от гняв. За последно Бен я зърна, докато тя се отдалечаваше с таксито по алеята на бившата ферма.

Два дни по-късно с пощата се получи делово писмо, адресирано до „майор Бенедикт Хоуп, управител на учебна база «Льо Вал»“. Само три кратки реда, с които Брук му съобщаваше, че си подава оставката като лектор и няма да се върне повече.

Когато й позвъни по телефона, за да се опита да я разубеди, Бен откри, че номерът й е сменен. Имейлите му се връщаха непрочетени, а писмата му — неотворени.

Сега, три месеца по-късно, той седеше в колата пред апартамента й на приземния етаж, чудейки се доколко е разумно да бъде там. Разкопча чантата си и извади подаръка, който старателно бе завил в хартия на коледни еленчета. Беше направил три опита, за да докара приличен пакет. Но поне не се съмняваше, че съдържанието ще й хареса. По баща Брук беше наполовина французойка, затова Бен й бе купил пълна колекция от филмите на Ерик Ромер, макар сам да нямаше спомен да е гледал някой от тях.

Като осъден на смърт, който крачи към бесилката, Бен слезе от ленд ровъра и прекоси улицата. Отвори малката порта, която водеше към цветната градинка на Брук, и натисна звънеца.

Нямаше отговор. Той опита отново. Пак нищо. Пакетът под мишницата му беше твърде голям, за да го вкара през процепа за писма във вратата. А ако разопаковаше дисковете и ги пуснеше един след друг, едва ли щеше да я зарадва особено. Ето защо реши да й ги прати по пощата.

Почувствал странна смесица от горчиво разочарование и дълбоко облекчение, Бен се обърна да си ходи. Вече бе тръгнал към ленд ровъра, когато някакъв висок симпатичен азиатец се зададе по улицата и влезе през портата. Мъжът беше облечен с дебело дълго яке и носеше пазарска торба. Когато видя Бен, спря и се усмихна.

— Здравей — каза приветливо той. — Ти сигурно си Бен?

Бен го изгледа подозрително.

— Виждал съм твоя снимка — обясни мъжът. — Брук я държеше на бюрото си.

Миналото глаголно време не убягна от вниманието на Бен.

— Аз съм Амал — представи се непознатият и сякаш прочел мислите му, бързо добави: — Съседът на Брук. Живея в апартамента над нея.