Скот Мариани - Свещеният меч

Тъкмо бе надигнал чашата уиски, когато усети докосване по рамото си. Извъртя се и зърна мъж и жена, които му се усмихваха. За момент не ги позна, но после се сети, че не ги е виждал от двайсет години.

— Саймън? Микаела?

— Чудесна реч, Бенедикт.

Саймън Аръндел беше на ръст колкото Бен, около метър и осемдесет, със спортна, добре поддържана фигура. Тъмната му коса беше гъста и лъскава, както някога, в студентските години. Като цяло изглеждаше превъзходно за възрастта си, ако не се броеше умореното и угрижено изражение на лицето му.

Микаела бе подстригала късо русата си коса и сякаш бе наддала някой и друг килограм, но лъчезарната й усмивка върна Бен назад към младежките години, когато тримата бяха състуденти в колежа „Крайст Чърч“ в Оксфорд. Също като Бен, по онова време Саймън учеше богословие, но беше с няколко години по-голям и вече готвеше аспирантура. Микаела Уорд беше в долния курс и следваше три специалности: философия, политически науки и икономика, или ФПИ, както тази комбинация бе известна в Оксфорд.

— Каква приятна изненада! — каза Саймън. — Нямах представа, че ще бъдеш тук. Но изведнъж видях познато лице и попитах Микаела: „Боже, това не е ли Бенедикт Хоуп?“.

— В днешно време съм само Бен — поправи го усмихнат той.

— Страхотно е, че те срещнахме, Бен — заяви Микаела. — Изобщо не си се променил.

— Е, надявам се поне с нещо да съм различен отпреди — отвърна Бен, който бе забелязал еднаквите златни халки на ръцете на Саймън и Микаела. — Трябваше да се досетя, че двамата ще се ожените в даден момент.

— Стана малко след като… ти напусна университета — обясни Микаела. Явно искаше да добави още нещо, но се поколеба. Обстоятелствата около неговото напускане не бяха тема за светски разговори.

— Е, в такъв случай честито, макар и със закъснение — каза Бен.

Двамата избухнаха в смях, но после изражението на Саймън отново стана сериозно.

— Много съжалявам за съпругата ти. Нямах представа…

Бен кимна.

— Благодаря — промърмори той.

— Харесва ли ти представлението? — попита Микаела, за да смени темата.

— Честно ли да ти отговоря? По-скоро бих отишъл в някой джаз клуб.

— Само не ми казвай, че живееш някъде наблизо — продължи тя. — Би било ужасно, ако сме съседи от толкова години, а не сме се срещнали нито веднъж.

— Не, в момента живея в Нормандия. Имам фирма там. А вие? — добави бързо той, преди да го попитат с какво точно се занимава в „Льо Вал“.

— Грижим се за малка енория в Литъл Дентън — отвърна Саймън. — На няколко километра от тук.

— Саймън се грижи за нея — поправи го Микаела. — Аз съм само съпругата на викария.

— Значи успя! — възкликна Бен. — Сигурен бях, че ще отидеш докрай.

— Никога не съм смятал, че мога да върша друго, освен да служа на Бог, доколкото ми позволяват силите — заяви Саймън.

— Скромничи — прошепна Микаела, като закри театрално устата си. — Саймън е суперзвезда.

— Между другото, Бен — каза Саймън леко изчервен, — къде си отседнал? — Когато Бен му разкри името на хотела си, той поклати яростно глава. — О, не! Само не при госпожа Болд! Тя е една смахната дърта вещица, да ме прости Бог. Освен това лъже в сметките.

— Остани при нас, Бен — предложи Микаела.

— Много любезно от ваша страна, но…

— Настояваме! — добави Саймън. — Ще е страхотно да си побъбрим за доброто старо време. Ще се запознаеш и с Джуд.

— Джуд?

— Нашият син — обясни Микаела. — Само че… — Тя погледна Саймън и завъртя очи. — Скъпи, доколкото си спомням, Джуд имаше планове за уикенда.

Саймън се намръщи.

— Няма значение. Е, какво ще кажеш, Бен? Ще ни е много приятно да ни погостуваш. Остани ден-два или пък до края на коледните празници. Ако още си падаш по хубаво вино и уиски, те чакат приятни изненади.

Бен обмисляше предложението. Не че бе правил особени планове за следващите дни. Най-скорошните му ангажименти в „Льо Вал“ бяха чак през януари, а докато Джеф и хората му се върнеха от отпуск, там нямаше да има никого, освен пазачите и кучетата. На Бен му се искаше да прекара няколко дни със сестра си Рут в Швейцария, но сега тя беше директор на компания и участваше в конференции и срещи по целия свят. В момента беше на някаква мисия за озеленяване на Далечния изток.

— Е, добре — заяви накрая той. — Убедихте ме. Ще си взема нещата от госпожа Болд и ще дойда утре по някое време.

— Глупости, човече — възрази Саймън. — Идваш още тази вечер. Ние не си лягаме рано, така че ще имаме достатъчно време да си поприказваме след представлението.