Скот Мариани - Свещеният меч

— Като стана дума… — намеси се Микаела и погледна многозначително часовника си. Гонгът бе обявил началото на второ действие.

Минаваше полунощ, когато Бен стигна до селцето Литъл Дентън. Следвайки указанията на Саймън, той сви наляво при селската кръчма, продължи по виещата се алея покрай брега на Темза и накрая откри къщата на енорийския свещеник, сгушена между няколко дървета зад висока каменна ограда. В мрака прозвуча глас на сова, когато той слезе от ленд ровъра и пое по застланата с чакъл пътека към входа. Луната беше изгряла и осветяваше обраслата с бръшлян фасада на старата къща. Вътре излая куче и Бен чу как Саймън се провиква: „Кротко, Рошльо!“.

Вратата на къщата се отвори и на прага се появи преподобният отец Аръндел, небрежно облечен с джинси и размъкната жилетка. Той стисна топло ръката на Бен.

— Много се радвам, че дойде. Наистина. — Погледна през рамото на Бен към ленд ровъра и повдигна вежди. — Господи, тази кола е истински ветеран. Серия две, нали? Сигурно е поне от седемдесет и трета.

— Шейсет и девета — поправи го Бен. — Започва да ми създава проблеми. Един от клапаните има нужда от регулиране.

— Боже, тоя звяр е на моите години! По-древен е дори от стария лотус…

— Още ли го караш?

Бен си спомни с носталгия как двамата бяха обикаляли кръчмите с червения лотус елан на Саймън, модел ’72, в търсене на най-добрата тъмна бира, известна на човечеството. По онова време, дори в Оксфорд, малко студенти притежаваха коли, а бляскавото спортно купе беше нещо невиждано, обект на всеобща завист и сериозен коз на Саймън пред момичетата.

— Никога не бих го продал — отвърна той. — Боя се, че сме свързани, „докато смъртта ни раздели“.

На вратата се появи Микаела, хванала за каишката проскубано черно-бяло куче от смесена порода, което се дърпаше нетърпеливо, за да поздрави госта. Бен си помисли, че животинчето напълно е заслужило името си.

— Момчета, има ли шанс да ви откъсна от ергенските спомени? — попита закачливо Микаела. — Ще изстине къщата!

— Тя кара мазда — прошепна съзаклятнически Саймън и намигна на Бен.

— Това ли е всичкият ти багаж, Бен? — попита Микаела. — Явно не носиш много неща.

Домът на енорийския свещеник беше топъл и уютен, с леко захабения вид на къщите от минали епохи, които не са претърпели особена модернизация. В камината гореше буен огън, в ъгъла до украсената коледна елха имаше малък роял, отрупан със снимки в рамки. Бен се спря и се загледа в една от тях. На нея се виждаше рошав ексцентричен младеж на двайсетина години, който позираше на тропически плаж пред редица палми. Облечен в неопренов костюм, стиснал сърф под мишница, той гледаше ухилено в обектива.

— Това сигурно е Джуд — каза Бен.

— Да, нашето момче — отвърна Саймън. — Красавец, прилича на майка си.

— Май си пада по водни спортове?

— И още как! Следва морска биология в Университета в Портсмут. Не можеш да го изкараш от морето. Всъщност съвсем наскоро прекара две седмици в гмуркане сред бели акули в Нова Зеландия. Напълно е побъркан, науми ли си нещо, няма спиране. — Саймън въздъхна. — Поне още не е загубил ръка или крак, доколкото знам. Това е важното. Да ти налея ли едно, Бен? Малцово, без лед?

— Не си забравил — каза Бен.

Докато Саймън вадеше чашите и бутилката от шкафа в другия край на стаята, Микаела донесе от кухнята поднос с малки пайове с месо. Постави го на масата и се усмихна на Бен, като погледна с крайчеца на окото към съпруга си.

— Така се радвам, че дойде — прошепна тя. — Присъствието ти ще го ободри. През последните дни беше доста угрижен.

Междувременно Саймън наливаше уиски в чашите и пускаше диск с грегориански песнопения, така че не чу думите й. Микаела понижи още повече глас и добави:

— Наскоро научихме ужасна новина за негов колега… по-скоро близък познат, от Южна Франция.

Бен се намръщи съчувствено.

— Болест?

— Самоубийство — прошепна едва доловимо тя и плъзна показалец през гърлото си, за да засили ефекта.

Чак сега Бен разбра защо Саймън изглежда толкова измъчен и състарен. Преди да успее да реагира, енорийският свещеник се върна от шкафа с напитките, стиснал две щедро напълнени чаши. Пъхна едната в ръката на Бен и се чукна с него.

— За старите приятели — заяви Саймън Аръндел. — Добре дошъл в нашия дом, Бен.

Снегът се носеше на спирали от нощното небе и затрупваше частния път, водещ към имението „Уитуърт“ — огромната резиденция на Уесли Холанд, която се намираше на три километра от бреговете на езерото Онтарио. Всеки, който следеше подвизите на шейсет и седем годишния милиардер и филантроп в светските хроники, би се учудил да го види сам зад волана на седемгодишен крайслер, но въпреки баснословното си богатство Уесли Холанд беше човек със скромни потребности. Дори в младостта си, току-що наследил огромно състояние от своя баща, той не се бе поддал на обичайните изкушения на парите. В днешно време предпочиташе да се дистанцира от модерния свят, който пораждаше у него все по-голямо негодувание.