Скот Мариани - Свещеният меч

Ала всеки човек си има своята слабост, а тази на Уесли Холанд, продължила над пет десетилетия въпреки отвращението му от всякакъв вид жестокост, беше завладяващата страст към древни оръжия, бойни щитове и доспехи. Ако не притежаваше необятната колекция, която можеше да си позволи благодарение на натрупаните богатства, изобщо нямаше да му е необходим толкова голям дом. Понякога си казваше, че би се чувствал напълно удобно и в едностайно жилище. В крайна сметка живееше сам, ако не се брояха персоналът и Моисей, старият му пъстър котарак.

Уесли паркира колата пред къщата и слезе, посрещнат от двама свои сътрудници. Докато неизменният му личен секретар Колман Наш го пазеше с чадъра си от падащия сняг, другият мъж, Хюбърт Клем, негов иконом от двайсет и пет години, започна да разтоварва багажа от крайслера. Моисей благоразумно бе останал на топло.

— Внимавай, Хюбърт — каза Уесли, когато Клем извади от багажника изработения по поръчка калъф от фибростъкло. Теоретично той беше нечуплив, но това не му пречеше да се притеснява. Всеки на негово място би се притеснил за съдържанието му. Огромната кутия, дълга почти метър и двайсет, имаше стоманени заключалки и изглеждаше така, сякаш в нея се съхранява рядка китара, собственост на концертиращ музикант.

Уесли Холанд обаче никога не бе държал китара през живота си.

— Добре ли пътувахте, господин Холанд? — попита Колман и придружи работодателя си към къщата.

— Благодаря ти, Колман. Имал съм и по-приятни пътувания.

Уесли още се чувстваше разочарован след поредната среща с група така наречени „експерти“, чиито жалки, недоразвити мозъци просто не можеха да проумеят невероятната истина, която се разкриваше пред очите им. Този път бе попаднал на някакви псевдоинтелектуалци от Катедрата по история към Университета в Бъфало. Понякога се страхуваше, че възможностите му се изчерпват, макар че нищо не бе в състояние да му отнеме възторга от неговото откритие. То беше автентично и Уесли не се интересуваше от мнението на академичните среди. Един ден щяха да се събудят, да прогледнат. Искрено се надяваше на това.

— Как вървят нещата тук? — попита той Колман.

Милиардерът имаше пълно доверие на личния си секретар. Колман пазеше като питбул резиденцията и парка, дори държеше в стаята си една чудовищна 17,78-милиметрова двуцевна карабина — ей така, „за всеки случай“. Уесли неведнъж го бе питал на шега дали ще стреля слонове с нея.

— Всичко е спокойно — отвърна Колман, докато минаваха през вестибюла. Встрани от стълбището се виждаха средновековни доспехи. Бяха оригинали, не репродукции. Същото важеше и за древните оръжия, проблясващи в стъклените витрини на стените. — Оставил съм пощата на бюрото ви, както обикновено — продължи Колман. — Уредникът на музея „Уолас“ в Лондон ви търси три пъти, докато отсъствахте.

— За нагръдниците от времето на Кромуел ли става дума?

— Не спомена за какво. Казах му, че ще се свържете с него, щом се приберете.

— Ще му звънна. Хюбърт, качи чантите горе, без черния калъф. Него го остави в салона. Аз сам ще го прибера.

— Да, господин Холанд.

— Между другото — каза Колман, — Абигейл е сготвила за вечеря любимите ви телешки филенца.

— Със сметана ли? — Уесли усети как устата му се пълни със слюнки.

Беше сменил безброй готвачи, преди да попадне на Абигейл. Тя беше истинско съкровище. Нищо не можеше да повдигне настроението му така, както едно вкусно приготвено ястие. Определено се нуждаеше от подобно нещо сега. И то не само заради разочароващата среща в Бъфало. Разкритията около Фабрис Лалик го бяха извадили от релси. Като всички други Уесли бе шокиран от новината за педофилските наклонности на свещеника.

Той остави черния калъф със скъпоценното съдържание на килима в салона, където го бе положил внимателно Хюбърт, и изтича нагоре по стълбите до работния си кабинет. Все още беше пъргав за възрастта си. Стените на стаята бяха облицовани с пищно зелено кадифе и върху тях бе изложена съвсем малка част от лъснатата му до блясък колекция от древни оръжия. Той насочи дистанционното към стереоуредбата и помещението се изпълни със звуците на любимата му соната за клавесин от Солер. Бюрото, върху което Колман старателно бе подредил пощата му, някога бе принадлежало на генерал Робърт Едуард Лий. Никъде в кабинета, всъщност в цялата къща, не се виждаха следи от компютър. Телефонът беше единственият компромис със съвременните средства за комуникация, който Уесли Холанд бе допуснал в дома си въпреки непрестанното мърморене на Колман за неудобството да се живее без интернет и електронна поща. Уесли смяташе, че ако човек иска да пише на някого, трябва да го направи, както се полага: на ръка, върху лист хартия, в затворен пощенски плик. Собствената си кореспонденция той запечатваше с червен восък. Е, добре, беше динозавър. Но нима динозаврите не бяха владели Земята много по-дълго, отколкото хората?