Скот Мариани - Свещеният меч

Разстоянието между върха на острието и края на дръжката надхвърляше ръста на едър мъж. Мечът беше почти на четири века.

Но беше твърде голям. И не достатъчно стар. Изобщо не съответстваше. Уесли блъфираше наслуки, воден от надеждата, че бандитите едва ли ще могат да различат един меч от друг.

— Вземете го — подкани ги той. — Струва цяло състояние.

Последното не беше лъжа.

Мъжете хвърлиха бърз поглед към оръжието във витрината. Онзи с кожения шлифер поклати глава.

— Не се бъзикай с нас.

Другият, с карираното сако, притисна дулото на пистолета към слепоочието на Уесли.

— В твой интерес е да кажеш истината, старче.

И той говореше с британски акцент. Кои бяха тези хора?

— Хвърлете оръжието и бавно се обърнете — чу се спокоен, равен глас откъм вратата. Сърцето на Уесли заби радостно.

Колман Наш бе насочил към тях чудовищната двуцевна пушка за слонове.

Мъжете замръзнаха на местата си. Натискът от дулото върху слепоочието на Уесли отслабна. Колман ги беше хванал натясно.

Имаше само един малък проблем. Той никога преди не бе насочвал оръжие към жив човек, а още по-малко бе натискал спусъка. А тези двамата с това си изкарваха хляба. Аматьорите се колебаеха. За разлика от професионалистите.

Всичко се случи прекалено бързо за забавените сетива на Уесли. Глухите изстрели от двата пистолета прозвучаха бързо един след друг; вторият почти се сля с парализиращия трясък на пушката, която отвори кратер в отсрещната стена.

Коленете на Колман потрепериха и се подгънаха. Той се срина на пода, от устата му се проточи струйка кръв.

Уесли изкрещя.

Последва още един приглушен изстрел. И още един.

Този път Уесли видя попаденията на куршумите и вече знаеше, че с нищо не може да помогне на бедния Колман. Скочи от креслото си, грабна черния калъф и хукна като заек към страничния изход. Едрият мъж с кожения шлифер се опита да го спре, но залегна зад канапето в мига, когато смъртно раненият Колман натисна повторно спусъка на пушката и проби огромна дупка в облегалката на скъпата антична мебел.

В следващите секунди върху Колман се изсипа градушка от куршуми. Той беше мъртъв още преди пушката да бе паднала от ръцете му.

Междувременно Уесли, стиснал скъпоценния черен калъф, тичаше по коридора, сякаш подгонен от призраци. Чу как вратата зад гърба му се отваря с трясък и долови бързите стъпки на двамата мъже. Страхът удвои силите му, той изкачи тичешком стълбището, профуча по следващия коридор и стигна до вратата.

Аварийното скривалище бе построено преди няколко години точно за такива ситуации. Уесли бе възложил на Колман да организира всичко, след което бе подписал чека и бе забравил за случая. Беше истинско чудо, че сега успя да си припомни гласовата парола за автоматичната врата.

— Барбароса!

Шестте резета от кована стомана се отвориха с глухо изщракване. Уесли се втурна в скривалището, а блиндираната врата се затвори и заключи зад гърба му.

Беше в безопасност. И най-важното, бе взел със себе си меча. Уесли се облегна на стената, останал без дъх. Отвън се чуваха приглушените ругатни на преследвачите му. За пръв път в живота си Уесли Холанд благодари на Бог за модерните технологии. Ако трябваше да прерови джобовете си за ключ, със сигурност щяха да го спипат. Дали биха го убили веднага, или щяха да го измъчват, докато им посочи калъфа с меча?

Уесли с мъка се добра до контролния пулт и се втренчи в стената от екрани, на които се виждаше всяко кътче от голямата къща. Той зърна трупа на Абигейл в кухнята. Хюбърт и Колман лежаха безжизнено в салона. Кръвта им изглеждаше неестествено ярка.

Усети как му прилошава и извърна поглед встрани, към другите монитори. Обзети от ярост, убийците се лутаха от стая в стая. Сигурно знаеха, че се състезават с времето, но явно вярваха, че все още могат да открият плячката си в имението „Уитуърт“.

Ако имаха капка разум обаче, не биха останали твърде дълго. Уесли вдигна телефона и набра 911. Разговорът му с полицейския диспечер беше припрян, но недвусмислен и той затвори телефона, след като се увери, че патрулните коли вече са на път. После преглътна мъката си и събра сили, за да направи едно още по-важно обаждане.

От другата страна на океана Саймън Аръндел вдигна телефона на второто позвъняване, което го изтръгна от дълбокия сън.

— Саймън? — каза познат глас.

— Уесли, тук е три сутринта — промърмори Саймън и прокара длан през лицето си.

Бяха си легнали късно и главата му още се въртеше от изпитото уиски. Очевидно годините не се бяха отразили ни най-малко върху алкохолните навици на госта му. Микаела спеше дълбоко, тялото й се повдигаше и спускаше ритмично под одеялото до него.