Скот Мариани - Свещеният меч

Подобни фантазии го спохождаха често, но той така и не бе успял да повярва с цялото си сърце в този образ. Дори и да беше християнин, с нищо не го показваше, от години не бе стъпвал в църква. В сравнение с вярата на Саймън, която блестеше като ярка звезда, неговата беше едва мъждукаща свещица. Той често се молеше без вътрешна убеденост, почти не отваряше Библията. Старата, подвързана с кожа версия на крал Джеймс, която бе чел през целия си съзнателен живот, бе завършила в крайпътната канавка, изхвърлена от движеща се кола в пущинаците на Монтана. Трябваше да мине много време, преди Бен да почувства угризение за невъздържаната си постъпка.

И все пак вярата, колкото и особено да бе нейното проявление, никога не бе напускала изцяло Бен Хоуп. Всеки път когато се замисляше за естеството й, както и в момента, го обземаше мъглявото усещане за някакъв странен копнеж в дълбините на душата му. Неопределеното чувство, че някой ден може би ще намери спокойствие. Че някой ден от небето ще се спусне напътстваща ръка и ще му посочи правия път.

Той затвори очи и за миг зърна един друг, напълно различен Бен Хоуп, който живееше с Брук в тази тиха, усамотена идилия.

Видението го накара да потръпне и да отвори очи. Бен изруга наум, че е допуснал подобна абсурдна романтична представа да проникне в съзнанието му. Брук — съпруга на енорийски свещеник? Сигурно полудяваше. Та тя бе толкова различна от Микаела, колкото Бен от Саймън. Само ако й споменеше нещо такова, щеше да му се изсмее в лицето.

Но Брук и без това нямаше да поиска да го види повече.

— Ти си глупак, Бен Хоуп — каза на глас той.

За да разпръсне мрака в душата си, направи още една бърза серия лицеви опори, осемдесет без почивка. Мускулите му затрепериха от болка, тениската му залепна за кожата.

След като си взе душ, се облече и излезе навън в мразовитото утро. Пресече двора на къщата до паркирания ленд ровър.

— Нека се опитам да позная какво ти е — заяви той и вдигна очукания матовозелен капак, готов да поизцапа ръцете си.

Беше прекарал дълго време там, когато чу стъпки по чакъла и вдигна глава. Микаела идваше към него с порцеланова чаша в ръка, от която се носеше пара.

— Донесох ти кафе — каза тя и постави чашата върху калника на ленд ровъра. — Как успя да се омажеш така? — Протегна ръка, докосна го по бузата и погледна намръщено върховете на пръстите си, които бяха станали черни. — Уф, гадост. Поне откри ли проблема?

— Джеф беше прав — отвърна Бен. — Сбърках, че не взех друга кола.

Микаела беше достатъчно тактична, за да не го дразни допълнително с ехидни забележки.

— Ще я оправиш ли? — попита тя, като надничаше през рамото му.

— Трябват ми резервни части — каза Бен.

— Остави го за после. Ела вътре и ще ти приготвя най-хубавия омлет, който някога си опитвал.

— Кафето ми стига — протестира той.

— Моля те! Все пак си на почивка. Всичко е прясно, местно производство. Яйцата са снесени вчера, купуваме ги същия ден от съседите. Не можеш да ми откажеш.

Бен отстъпи. След като се изми от мръсотията, се зае с омлета, който наистина беше изумително вкусен — с органично масло, щипка морска сол и току-що смлян черен пипер.

— Стори ми се, че Саймън излезе рано тази сутрин — каза той, докато дъвчеше.

— Трябваше да замине за Оксфорд, ще даде интервю по радиото — обясни Микаела и отпи от чая си. Омлетът беше само за Бен; тя се опитваше да пази диета.

— Май наистина е знаменитост.

— Човек с мисия, повел еднолична борба срещу упадъка на Църквата.

— Толкова ли е западнала? — попита Бен.

— Изглежда, не си много в течение на нещата.

— Само донякъде — призна Бен.

Но и той усещаше признаците, както във Франция, така и в Англия. Катинарите на църковните врати. Замлъкналите камбани. Занемарените сгради с решетки на прозорците, за да не чупят вандали безценните стъклописи, чиято красота се оценяваше от все по-малко хора.

— Саймън е твърдо решен да влее младост и енергия в християнската вяра. Това са собствените му думи. Бог ни е свидетел, че е нужен човек с неговия ентусиазъм, за да й постави спасителна инжекция. Иначе всичко ще се разпадне. И вярата, и институцията, и църковните сгради. Когато бащата на Саймън почина преди три години, му остави близо четиристотин хиляди британски лири. Саймън дари и последното пени за реставрация на църкви. Но както твърди той самият, църквата не струва нищо без хората в нея. Затова не спира да се бори. Често работи по повече от дванайсет часа на ден. Когато не е в църквата, дава интервюта по радиото и телевизията. Води блог и участва в социалните мрежи. Полага огромни усилия, за да популяризира Христовото учение пред съвременната публика. И го прави с невероятна отдаденост.