Скот Мариани - Свещеният меч

— Сигурно е свършило работа — отбеляза Бен без капка съжаление.

Микаела се обърна и го погледна, закрила с длан очите си от сутрешното слънце.

— Смяташ ли, че е възможно човек да получи прошка за нещо толкова ужасно, дори и да се е покаял? Трябва да призная, че ми е трудно да отговоря.

Бен се спря. Спомни си за педофилите, които бе изпратил на онзи свят с един изстрел в упор. Като се замислеше, не им бе отделил и половин секунда, за да ги попита дали се покайват. Ако човек, към когото е насочена двуцевна пушка, чуе този въпрос, вероятно ще падне на колене и ще започне да рецитира „Отче наш“, само и само да се спаси. Но Бен не им бе дал такава възможност.

— Ти познаваше ли добре Лалик? — поинтересува се той.

— Никога не съм го срещала. Саймън се чуваше често с него по телефона през последната година. Във връзка с книгата, предполагам. Друго не знам. — Тя се опита да се усмихне. — Но нека сменим темата. Ужасно се радвам да те видя, Бен. Не е ли странно, че двамата се разхождаме заедно след всичките тези години?

— Да, наистина мина много време.

— Колко млади бяхме тогава, нали?

— На деветнайсет.

Тя се засмя.

— Ти беше доста див.

В съзнанието на Бен изникнаха спомени от колежа. Повечето бяха нежелани — смътни и отблъскващи сцени на запои и безразсъдни сбивания с хулигани по кръчмите, винаги спечелвани от него. Веднъж бе изхвърлил телевизор през прозореца на стаята си. Бягаше редовно от лекции, правеше се на луд. Повечето неща, които си спомняше от студентските години, би предпочел да забрави.

— Бяха трудни времена — каза Бен.

— Никога не си говорил за проблемите си.

И сега не му се говореше за тях.

— Съжалявам, ако съм ти причинил болка — отвърна той.

— Наистина те обичах — заяви тя след кратко мълчание и го погледна. — Но знаех, че ти не споделяш чувствата ми. Колко време изкарахме заедно? Шест седмици? Или и толкова не успяхме?

— В крайна сметка си намери много по-достоен мъж.

Микаела не отговори. Двамата повървяха още малко между дърветата. Сухите листа шумоляха под краката им, кучето тичаше напред.

— Спомням си първия път, когато те заведох при родителите си — продължи тя.

— Първият и единствен — добави Бен и си помисли за онзи горещ летен следобед в Съри. — Шикозното градинско парти.

Микаела се изсмя.

— Още говорят за него. Тогава успя да скандализираш всички присъстващи. Сигурно беше изпил няколко бутилки уиски. А после поведе политически спор с баща ми.

Бен завъртя очи.

— Моля те!

— Що се отнася до братовчед ми Еди, смятам, че до ден-днешен не може да се съвземе от травмата, която му причини.

Бен и това не беше забравил. От самото начало бе изпитал силна антипатия към Еди; чувствата му се споделяха от Хамлет, пекинеза на Микаела. Единствено Бен бе видял как Еди рита кучето в главата, мислейки си, че никой не гледа. Секунди по-късно Еди, както си беше облечен, полетя с главата напред в басейна пред очите на осемдесет гости. Истински забавно стана, когато се разбра, че той не може да плува. Още четирима души трябваше да се измокрят до кости, преди да го извадят от водата. В този момент настъпи пълният провал на партито.

— Малко след това ти ме заряза — каза Бен.

— Постъпих ужасно с теб.

— Напротив, беше права. Аз ти влияех зле. Сигурен съм, че родителите ти харесват Саймън много повече от мен.

— Мама и татко го боготворят. Но откакто се преместиха да живеят в Антигуа, не се виждаме толкова често. Изобщо не понасят британския климат.

Тя се засмя.

— Кое е толкова смешно?

— Сетих се за друга случка. Онази нощ в Оксфорд, когато ти се нахвърли върху банда рокери на Каули роуд. Божичко, сигурно бяха поне осем души. Още си спомням как се разпръснаха във всички посоки.

Бен не бе забравил случката. Бяха по-скоро десетина. Двамата с Микаела си минаваха кротко покрай тях, когато един от групичката направи неприличен коментар по неин адрес.

— Няма ли да престанеш да ме измъчваш? — попита я сега той.

Двамата се изкачиха към билото на малък тревист хълм, откъдето между голите клони на брезите се виждаше виещият се селски път за Литъл Дентън.

— Значи след Оксфорд просто си постъпил в армията? — поинтересува се Микаела.

— Нещо такова — отвърна Бен. — Изкарах тринайсет години служба.

— А имало ли е друга… след Лай?

— Да — осмели се да каже той. — Или по-скоро имаше. Не ме бива много с жените. Може би е съдба, кой знае?

— Не ставай глупак. — Тя го докосна по ръката. — Ти си по-добър, отколкото предполагаш, Бен Хоуп. Винаги е било така.