Скот Мариани - Свещеният меч

— Харесва ли ти да си куче на свещеник? — попита той.

Рошльо извъртя глава и го изгледа с любопитство, после се дръпна настрани, седна на земята и загриза доволно парче дърво. Защо животът не е толкова прост и за хората, помисли си Бен.

Той продължи с цепенето на трупи и скоро чу гласа на Саймън откъм къщата, който се провикваше, че трябва да излезе отново по работа. Секунди по-късно лотусът се отдалечи с глух рев по селския път.

Бен добави още две разцепени пънчета към нарастващата купчина и се зачуди защо Саймън Аръндел — енорийският свещеник, който се ползваше с всеобщо уважение и водеше спокоен живот сред тишината на английската провинция — си бе наумил, че е в опасност. Това звучеше не просто странно, а направо нелепо. Според Бен Саймън Аръндел беше последният човек на света, на когото някой би искал да навреди.

Изведнъж усети, че го наблюдават. Вдигна очи от дръвника и през отворената врата зърна Микаела, която се дръпна от прозореца на горния етаж на къщата. В краткия миг, когато погледите им се срещнаха, той забеляза странното изражение на лицето й.

Защо го наблюдаваше? Бен не спираше да мисли за това, докато нахвърляше нацепените дърва в един чувал. После ги понесе към къщата, за да ги нареди до камината.

Когато огънят отново се разгоря, той седна при Рошльо и се втренчи в пламъците, като се питаше какви ли тайни се крият зад семейната идилия на Саймън и Микаела Аръндел. Нещо се случваше там и Бен не можеше да се отърси от усещането, че по някакъв начин е замесен в цялата история.

— Странна работа, а, Рошльо? — прошепна той, обърнат с лице към кучето.

Рошльо го близна по ръката. Каквото и да знаеше по въпроса, явно нямаше намерение да го сподели.

Пътят беше дълъг и тъмен. Уесли Холанд шофираше бавно на изток през щата Ню Йорк. Пред фаровете му се виеха снежинки, чистачките отмерваха равномерния си ритъм. Малко след Онейда в окръг Медисън снегът се бе усилил дотолкова, че той се бе уплашил да не би шосето напред да се окаже затворено, но снежните патрули бяха на мястото си и се бореха с една от най-тежките зими от години насам.

Той напредваше упорито и около час след Скенектъди, в заснеженото подножие на Апалачите, спря да налее бензин. Все още беше в шок, съкрушен от мъка и напълно изтощен. До крайната му цел оставаха над осемстотин километра; в тази виелица щяха да му се сторят като пет хиляди. Не отиваше на един милиардер да пътува по подобен начин.

Но в момента Уесли Холанд за нищо на света не би се качил на самолет. Дори и условията да бяха по-благоприятни, самият факт, че трите му частни самолета и осемте му хеликоптера се водеха на негово име, позволяваше на всеки, проявил интерес към меча, да проследи движенията му. А и след като веднъж за малко не бе загинал в катастрофа в Тайпе, той тържествено се бе заклел никога повече да не лети с гражданската авиация. Не, единственият начин беше по шосе. Така никой нямаше да го проследи. Никой на света освен Саймън Аръндел не знаеше за вилата на Марта. Там мечът щеше да бъде в безопасност.

Междувременно мечът се намираше съвсем близо до него, заключен в калъфа на задната седалка на колата. Едно от най-важните творения в историята на човечеството. Вероятно най-важното.

Уесли Холанд не беше вярващ човек. Колкото и да се опитваше, не можеше да сподели трескавия религиозен възторг на хора като Саймън Аръндел. На моменти набожността на Саймън го дразнеше, но в повечето случаи се улавяше, че всъщност му завижда. Чувстваше се изолиран и ядосан на самия себе си, задето не бе в състояние да достигне такава степен на духовно пречистване. Още помнеше пламъка в очите на Саймън и на Фабрис Лалик през онзи не толкова далечен ден във Франция, когато им бе съобщил за уникалната си находка. Но дори агностик като Уесли не можеше да остане безразличен към подобно грандиозно откритие.

Тримата се бяха срещнали при ремонта на една занемарена средновековна църква край Мийо, финансиран изцяло от него. За целта той бе наел сравнително нова, но обещаваща парижка фирма, прочула се като най-добрата в бранша. Уесли бе пристигнал на място, за да инспектира качеството на възстановителните работи. Същото бе направил и младият английски свещеник Саймън Аръндел, който неотдавна се бе замогнал и искаше да научи повече за реставрирането на църкви. Третият, дошъл да наблюдава зорко изпълнението на проекта, беше местният свещеник в Мийо, отец Фабрис Лалик.

Американец, англичанин и французин. Звучеше като начало на виц, но в крайна сметка се разви в крепко приятелство. Веднъж, след като вечеряха заедно и пресушиха доста скъпа бутилка вино, осигурена от Уесли, той реши, че вече има достатъчно доверие в двамата духовници, за да им сподели тайната. Беше мечтал да я разкрие пред човек, който ще може да я разбере, оцени и — най-важното — да я запази за себе си. Първоначалната им реакция бе на объркване и съмнение — също като неговата, когато бе направил откритието. Но щом им представи доказателствата, скептицизмът им постепенно се превърна в любопитство, почуда и благоговение.