Скот Мариани - Свещеният меч

— Понякога си мисля, че съм избрал напълно погрешен път — призна Бен. — Само като видя как добре си живеете двамата със Саймън…

— От теб би излязъл страхотен свещеник. Само трябва да се поукротиш.

— Там е работата, да! — засмя се той.

— Никога не е късно.

— Вече опитах веднъж, преди време. Реших да се върна в университета и да завърша следването си.

— Наистина ли?

— Нищо не излезе — каза той. Не му се говореше повече по въпроса и реши да смени темата: — Жалко, че няма да видя Джуд.

Микаела сви рамене.

— Някой друг път.

— Толкова ли сериозно се скараха със Саймън?

— Семейни истории — заяви тя. — Джуд би се разбунтувал срещу собствената си сянка. Има свои представи за живота. Но съм сигурна, че нещата ще се уталожат. О, струва ми се, че чувам колата.

Бен също я бе чул и сега зърна елегантния червен силует на лотуса, който се стрелкаше между дърветата в далечината. Саймън се прибираше.

— Да го посрещнем — предложи Микаела.

Когато отидоха в къщата, Саймън изглеждаше още по-мрачен и напрегнат от предишната вечер, въпреки че полагаше големи усилия да го прикрие. Той отпиваше от кафето си и разказваше на Бен за интервютата, които току-що бе дал на тема „Какво е мястото на Исус в ерата на Фейсбук?“.

— Тайният ми обожател отново се включи по телефона към края на предаването — обърна се Саймън към Микаела. — Нарече ме „долна хлебарка“ и ми пожела да горя в ада заедно с всички останали.

— Не разбирам как допускат подобни обиди в ефир — изсумтя ядосано Микаела. — „Долна хлебарка“. Каква гнусотия!

— Често ли ти се случва? — попита Бен.

— О, не ми липсват врагове — отвърна развеселено Саймън. На Бен му се стори, че зад усмивката му прозира нещо друго, някаква твърде сериозна нотка.

Микаела очевидно нямаше търпение да смени темата.

— Колата на Бен все още е повредена — заяви тя, докато доливаше кафе в чашите им. — Скъпи, мислиш ли, че Бърти би могъл да й хвърли един поглед? — После се обърна към Бен и обясни: — Бърти е местният механик, живее на няколко минути от тук, в Грейтър Дентън.

— Чудесна идея — отбеляза Саймън. — Бърти ще я вдигне на крака за нула време. Редовно поправя карбуратора на лотуса. И услугите му са доста евтини.

— Защо не му се обадиш още сега? — предложи Микаела. — Ако е готов до довечера, ще можем да я вземем по пътя.

— По пътя за къде?

— Мислех си, че ще е хубаво да вечеряме в „Старата мелница“. Все пак имаме специален гост.

— Нямаше нужда… — започна Бен.

— Страхотно — каза Саймън. — Веднага ще позвъня на Бърти.

Саймън тръгна напред с лотуса, а Бен го последва с немощния, задъхан ленд ровър. От време на време свещеникът намаляваше скоростта, за да може Бен да го настигне по безкрайните завои на селския път към Грейтър Дентън.

Механикът Бърти, чиято работилница се помещаваше в преустроена конюшня на края на селото, беше дребно жилаво човече, сякаш направено от стоманени въжета и сбръчкана щавена кожа. Явно беше готов на всичко за Саймън. Още щом Бен му описа симптомите на „Льо Крок“, Бърти грабна кутията с инструменти и се завря под ръждивия капак на двигателя. Като че ли бе твърдо решен да не подава глава навън, докато не отстрани проблема, дори и това да му отнемеше цяло денонощие.

На връщане към Литъл Дентън Саймън шофираше нервно. При изкачването на последния хълм преди селото колата набра такава скорост, че когато стигна билото, за малко не излетя във въздуха. После продължи надолу по дългата поредица от остри завои и премина с грохот по тясното каменно мостче, което се извиваше над буйната, пълноводна река.

Бен усещаше, че старият му приятел събира сили да сподели нещо, но очевидно не можеше да избере подходящите думи. Саймън навлажни устни и започна колебливо, заглушаван от шума на двигателя:

— Бен, трябва да ти… Както и да е, няма значение.

— Какво има?

Саймън въздъхна тежко.

— Истината е, че не беше съвсем случайно. Идването ни на концерта, искам да кажа. Всъщност изобщо не си падам по операта. — Той замълча за миг и добави: — Очаквах, че ще си там. Видях името ти във вестника и дойдох нарочно, за да се срещнем. Не съм го обсъждал с Микаела. Тя не знае нищо по въпроса, а аз предпочитам и да не научава.

— Ясно — кимна Бен и изчака продължението.

— Често съм се питал с какво ли се занимаваш от толкова време — каза Саймън. — Беше потънал вдън земя. Двамата с Микаела се опитвахме да те издирим, но напразно. Изведнъж преди няколко месеца открих името ти в интернет и разбрах какво работиш. Помагаш на хората.