Скот Мариани - Свещеният меч

— Моята професия е твърде специфична — отвърна Бен. — „Льо Вал“ е център за тактическа подготовка.

— На бодигардове ли?

— Нещо от сорта — обясни Бен. — Но не точно.

— Ако човек има проблеми, стане обект на заплахи или смята, че е в опасност, може да се защити, нали така? А доколкото разбирам, ти се занимаваш точно с такива работи. Даваш съвети, предоставяш определен род услуги… Както виждаш, не съм много навътре в материята.

— Мини по същество, Саймън. Какво се опитваш да ми кажеш?

Бяха пристигнали в Литъл Дентън. Саймън въздъхна.

— Нуждая се от помощ, Бен. Или поне така ми се струва. Не знам какво става, но съм много уплашен. Не толкова за себе си, колкото за Микаела и Джуд. Ако нещо се случи с тях…

— Защо направо не споделиш какво те мъчи?

— Не знам откъде да започна — отвърна Саймън. — От известно време работя по един доста важен проект. Всъщност не е просто важен, а революционен. Ужасяващо революционен. — Саймън поклати глава, сякаш съзнанието му още не можеше да обхване целия мащаб на проекта.

— Нещо във връзка с книгата ти?

Саймън го погледна изненадано.

— Микаела спомена, че пишеш нова книга — поясни Бен. — И че си станал някак тайнствен. Тя се безпокои за теб.

Саймън се поколеба, после кимна.

— Да, това до голяма степен е свързано с предмета на книгата. Работя по нея денонощно… или по-скоро работим денонощно. В проекта не участвам само аз.

Портата на къщата се приближаваше от дясната страна на пътя. Саймън влезе по алеята и чакълът заскърца под гумите. Той спря колата, изгаси двигателя и се обърна към Бен.

— Неотдавна се случи нещо ужасно. Нещо кошмарно и напълно неочаквано. Когато си познавал някого толкова добре, или поне така си мислел, и изведнъж научиш, че въпросният човек е извършил чудовищно престъпление, просто не си в състояние да…

Бен се досети, че Саймън говори за самоубилия се свещеник.

— Продължавай.

Саймън стисна зъби.

— Преди две седмици… — добави той, но бе прекъснат от гласа на Микаела откъм къщата.

Двамата се обърнаха и я видяха как пресича чакълестата алея, притиснала до ухото си слушалката на домашния им телефон.

— Току-що си дойде — обясняваше тя. — Ето, давам ви го, архидякон!

— Дяволите да го вземат! — измърмори Саймън и слезе от колата, за да поеме телефона. — Ще говорим по-късно — каза той през рамо на Бен. После доближи слушалката до ухото си и заяви: — Доктор Грант! Много се радвам да ви чуя!

Микаела хвана Бен за ръката.

— Хайде, Саймън ще се разправя поне час с тоя досадник. Да влезем вътре. Приготвила съм нещо за теб.

— Какво?

— Изненада.

Когато отидоха в затоплената всекидневна, тя му направи знак да почака, изтича на горния етаж и след минута се появи отново с малко пакетче, превързано с панделка.

— Весела Коледа, Бен.

— Нямаше нужда — каза той и пое подаръка, засрамен, че не е донесъл нищо на семейство Аръндел. — Може ли да го отворя?

— Недей! — отвърна бързо Микаела и протегна ръка, за да му попречи. После добави с усмивка: — Не сега. Обещай ми, че няма да надничаш вътре, докато не се прибереш във Франция. Чак тогава го отвори и си мисли за нас.

— Обещавам — каза Бен, любопитен какво съдържа пакетът. През лъскавата хартия напипваше книга с тънки корици, не много по-голяма от дневник.

— Тържествено ли обещаваш? Нали няма да се изкушиш?

— Дай ми една библия и ще ти се закълна. Или може би вътре има точно това?

— Не — заяви тихо Микаела. — Не е библия. — Лицето й излъчваше странна смесица от облекчение и безпокойство. Тя помълча малко, промърмори, че трябва да провери нещо на горния етаж, и изчезна.

Саймън още говореше по телефона с архидякона. Останал сам, Бен се отби в пристройката за гости и прибра подаръка на Микаела в чантата си. После отиде до бараката за дърва отвън, за да подсили огъня в камината, който му се стори позатихнал. Дървата за огрев бяха прилежно наредени до стената край вратата. Вътре Бен намери тежка брадва за цепене и по-малка секира с извита дръжка. Той постави едно изсъхнало дъбово пънче върху дръвника, вдигна брадвата и с добре премерен удар го разцепи на две. Пресегна се и взе от купчината още едно дърво. Докато работеше, дъхът му излизаше на бели облаци през устата.

Нещо го докосна по прасеца и го накара да се обърне.

— Здравей, Рошльо! — каза той.

Кучето подуши крачолите му, а Бен се наведе да го погали по твърдата козина на главата. Не беше най-красивото животно, което бе виждал — приличаше на кръстоска между алигатор и диво прасе — но в широко раздалечените му очи се четяха спокойствие и интелигентност. Грешник или светец — на Бен му беше трудно да прецени към коя от двете категории принадлежеше.