Скот Мариани - Свещеният меч

Уесли поклати глава и дръпна стъклената врата. Лицето му се изкриви от болка, когато кафето преля от чашата и опари пръстите му. Такива проблеми не подхождаха на един милиардер.

Когато наближи стаята си, внезапно спря. Вратата беше открехната на петнайсетина сантиметра.

Я чакай! Нали я заключих?

Може би са дошли да почистят, помисли си той. Определено имаше нужда. Уесли надникна през пролуката и забеляза движение вътре. Зърна някакъв мъж, който изобщо не приличаше на чистач. Едър, с шлифер от груба кафеникава кожа.

Уесли замръзна.

Мъжът бе обърнат с гръб към вратата. Казваше нещо неразбираемо на друг човек в стаята, който оставаше скрит. После се извърна леко наляво и Уесли видя безизразното му лице. В ръката му проблесна ръбест черен пистолет с голям цилиндричен заглушител.

Уесли се отдръпна от вратата, като с мъка сподави вика в гърлото си. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне, но намери сили и тръгна по пътеката към рецепцията. Двамата мъже трябваше само да погледнат през открехнатата врата, за да го забележат.

Но по някакво чудо не го направиха. Уесли се закле, че ще започне да вярва в Бог. Той блъсна стъклената врата и нахлу във фоайето.

Кейт все така си седеше зад бюрото, прегърбена над модното списание.

— Извикай полиция — каза с дрезгав глас той. — В стаята ми има… — Думите заседнаха в гърлото му. Той потрепна от ужас.

Кейт не помръдваше. Единственото движение около нея беше на локвата кръв, която заливаше бюрото, мокреше страниците на списанието и всеки момент щеше да прелее на пода.

Чашата се изплъзна от пръстите на Уесли и кафето изпръска обувките му.

— Боже господи! — изстена той.

Трябваше да се махне от тук. Стиснал в желязна хватка дръжката на калъфа, Уесли извади ключа от колата от джоба си, изтича до входната врата и надникна през изцапаното стъкло към двора. Затрупаният от сняг крайслер се намираше по средата между рецепцията и вратата на стаята му. Освен хондата на Кейт на паркинга не се виждаше друг автомобил. Сигурно убийците бяха паркирали от задната страна на сградата.

Можеше ли да стигне незабелязано до колата си и да я запали? Те щяха да чуят шума на двигателя, но Уесли навярно имаше шанс да се отдалечи, преди да успеят да предприемат нещо.

Тези мъже носеха пистолети. Куршумите им спокойно щяха да минат през метал и стъкло на потеглящ автомобил.

Уесли обаче трябваше на всяка цена да се измъкне. Той протегна свободната си ръка към вратата.

И тъкмо понечи да я отвори, когато мъжът с кожения шлифер внезапно изскочи от стая номер 12 и тръгна целеустремено към рецепцията.

Той се дръпна от вратата. Мъжът сигурно не го виждаше през мръсното стъкло, но след секунди щеше да бъде при него.

Уесли изтича до рецепцията, като за малко не стъпи в локвата кръв на пода. Зад бюрото имаше врата с надпис „Офис“. Ръката на Кейт затискаше подвижната преграда. Той я отмести встрани и едва не повърна от допира на мъртвата й плът. После повдигна преградата, блъсна припряно вратата и я затръшна след себе си миг преди мъжът с кожения шлифер да влезе във фоайето.

Беше се озовал в тясна стаичка. Потъналият в паяжини прозорец се отваряше с плъзгане нагоре и гледаше към заден двор, задръстен от торби с боклук и изпочупени мебели. Зад паянтовата ограда се виждаше шосето, което се виеше в далечината. Уесли отвори прозореца, стъпи на един стол и изхвърли калъфа през пролуката, после скочи след него. Коленете го заболяха от падането върху твърдия заснежен цимент, но той бързо се съвзе, грабна калъфа от земята и хукна с всички сили напред. Чувстваше как сърцето му бие като лудо, докато си проправяше път към оградата. Очакваше всеки момент да чуе приглушен изстрел зад гърба си и да усети парещата болка на куршума, преминал през плътта му.

Но това не се случи. Уесли успя да прескочи оградата заедно с калъфа и затича през преспите към шосето. На два пъти се подхлъзна и падна в мръсните купчини полуразтопен сняг покрай банкета, поглеждайки с ужас през рамо. Дъхът му излизаше на дрезгави хрипове от гърлото, но той не спираше. За пръв път от изобретяването на мобилните телефони съжали, че няма такъв, за да позвъни за помощ.

Едва ли можеше да отиде далече. Всеки миг убийците щяха да открият, че е избягал, да се качат в колата си и да го последват. После щяха да го завържат, да насочат пистолетите си към него и да го ликвидират.

Плътният басов звук на клаксон го извади от кошмара. Той се обърна и видя грамадната хромирана решетка на тежък камион, който спираше с остро свистене на гумите. Уесли пусна калъфа на земята и започна да маха като обезумял.