Скот Мариани - Свещеният меч

— Докато един ден не ги превърнат в „Макдоналдс“ — изсумтя презрително Микаела. — В такива времена живеем. Ще ми повярваш ли, че обиколих цял Оксфорд, за да намеря пощенски марки с изображение на Рождество? Всичко днес е с еленчета, шейнички и надписи „Весели празници“. Войнствените атеисти са твърдо решени да завладеят света.

— Може пък да успеем да преобърнем тенденцията — каза Саймън. — Със сигурност този сериал ще бъде голяма крачка напред.

— Кога започвате снимките? — попита Бен.

— В средата на февруари. Продуцентите още спорят за заглавието.

— „Християнството днес“ звучи тъкмо на място — отбеляза Микаела. — Ти какво мислиш? — обърна се тя към Бен.

Преди Бен да успее да отговори, в салона проблесна ярка светкавица. Една жена от клуба по бадминтон — същата кльощава дама с фалшив тен и наниз от перли на шията, която бе оглеждала похотливо Саймън — се бе изправила и снимаше приятелките си.

— Усмихнете се! — извика кокетно тя.

— О, само това не! — измърмори Микаела, когато жената се отдели от групата и се насочи към тях. — Идва насам. Здравей, Петра!

Очите на Петра Норингтън блестяха от вълнение. Тя се спря до масата им и седна до Саймън. Бен забеляза как лицето на Микаела помръква.

— Страхотна рокля, Микаела! — изчурулика Петра, без да отделя вниманието си от съпруга й, и дискретно огледа Бен.

Той извърна лице и се усмихна на себе си.

— Благодаря — заяви хладно Микаела и представи Бен като техен стар приятел.

Очите на Петра продължаваха да искрят.

— А къде е хубавият ви син? Ще си идва ли за Коледа, дяволчето?

— В Корнуол, със своя приятел Роби — обясни Микаела.

— О! — възкликна презрително Петра. — Там бил значи!

Саймън погледна Микаела и повдигна вежди.

— Аз пък си мислех, че ще си дойде направо у дома от Нова Зеландия.

— Казах ти, че има други планове, скъпи! — напомни му търпеливо Микаела.

— Корнуол? Значи е в онази полусрутена стара ферма? Какво търси на това място?

— Да не преувеличаваме — заяви Микаела. — Малко е занемарена, наистина, но пък той обожава да ходи там с приятелите си.

Саймън изпъшка разочаровано.

— Може ли да ви направя една снимка? — намеси се Петра и размаха фотоапарата си, сякаш беше пистолет. — За коледния албум на клуба.

— Щом настояваш — отвърна хладно Микаела.

Бен също не беше във възторг.

— Усмихнете се! — извика Петра и светкавицата й блесна.

Тя погледна часовника си, намръщи се и се извини, че трябва да се прибира заради някой си Били. Последва кратко сбогуване и размяна на любезности от сорта на „Приятно ми беше“ и „Весела Коледа, ако не се видим дотогава“. Петра изпрати въздушни целувки на дамите от клуба и изтича навън към чисто новото си лъскаво волво.

— Е, май е време и ние да се ориентираме към къщи — каза Саймън и поиска сметката.

— Аз черпя — намеси се Бен и извади портфейла си.

— В никакъв случай!

— Това е най-малкото, с което мога да ви се отблагодаря за гостоприемството.

Двамата още спореха кой да плати, когато отвън се чу стържещ звук от огъване на ламарина.

— А така! — възкликна Микаела, като надникна през прозореца. — Петра току-що си удари колата. Пада й се на тая тъпа кучка.

— Микаела! — изсъска Саймън.

Бен погледна навън. Задната част на волвото бе потънала дълбоко в предницата на тъмносиньото беемве. Върху асфалта бяха нападали парченца стъкло.

Петра слезе несръчно от колата, притисна с длан устата си при вида на щетите и изтича обратно в ресторанта. Откъм бара долетя гласът й:

— Извинете, ваше ли е онова беемве отвън? Толкова съжалявам! Мисля, че го блъснах на заден ход.

Някакъв мъж отговори:

— Не се притеснявайте. Няма проблем.

— Но аз счупих левия ви фар! — Гласът на Петра беше станал писклив от напрежение. — Каква съм глупачка! Бързах и не се огледах. Но ако ми дадете нужната информация, още утре ще пиша на застрахователя…

— Забравете за това — прекъсна я мъжът. Тонът му беше равен, но твърд.

— Моля?

— Чухте ме. Няма проблем. — Този път той звучеше раздразнено.

— Но така или иначе трябва да им съобщя…

— Глуха ли си, жено? Казах да забравиш за случилото се.

Междувременно келнерката бе донесла сметката и Бен й подаде няколко банкноти, като я помоли да задържи рестото. Около масата на бадминтонистките се бе възцарила мъртвешка тишина; те бяха чули спора между невидимия господин на бара и Петра Норингтън, която вече се отдалечаваше нацупено към волвото си.