Скот Мариани - Свещеният меч

Приложиха втори електрошок. Тялото на Саймън се сгърчи отново и се отпусна безжизнено. Лицето му беше бледо като порцелан, очите му гледаха изцъклено нагоре.

— Няма пулс — повтори парамедикът.

— Боя се, че човекът си отиде — заяви друг. — Нищо повече не може да се направи.

Отново беше завалял сняг. От черното небе падаха ледени кристалчета и се оцветяваха в синьо от проблясващите светлини на линейките. Бен наблюдаваше как снежинките се трупат върху тялото на приятеля му. Обърна се, погледна към потъналата кола и си помисли за Микаела. Сбогува се мълчаливо и с двамата.

Пред моста беше пристигнала втора линейка, придружена от полицейски микробус. Полицаите започнаха да извеждат зяпачите от зоната на произшествието. Навсякъде се чуваха гласове и припукваха радиостанции. Някаква жена плачеше на рамото на мъжа си.

Всичко се случваше като насън. Аварийните екипи наобиколиха катастрофиралия лотус и се опитаха да извадят трупа на Микаела. Вече бе станало ясно, че линейките са дошли, за да откарат два трупа. Нямаше нужда от бързане.

Минаха няколко минути, преди Бен да усети сковаващия студ и раните по ръцете си. Парамедиците го прегледаха за признаци на хипотермия — завален говор, дезориентираност, виене на свят. От мократа му коса капеше вода върху термичното одеяло, с което го бяха завили. Седнал в отворената задна част на трета линейка, той наблюдаваше сцената, сякаш се намираше на милиони километри от нея. Отговаряше механично на въпросите на полицаите, докато чакаше да го откарат в болница. Име, адрес, професия, връзка с починалите. Каза им какво бе видял. Описа колата, профучала покрай него откъм моста, отбеляза, че единият й фар му се е сторил счупен.

На въпроса дали бе станал свидетел на сблъсък между двата автомобила Бен отвърна отрицателно.

Но постепенно в съзнанието му започваха да се оформят хипотези за инцидента: двете коли се бяха срещнали на тесния път преди моста. Непознатият шофьор бе свил встрани, за да избегне движещия се с голяма скорост лотус, и бе закачил с фара си каменната стена покрай шосето. Саймън бе полетял в противоположната посока и бе изгубил управление. Изпаднал в паника, другият бе избягал от местопроизшествието. Или пък изобщо не бе забелязал какво се е случило.

А може би нещата се бяха развили по различен начин. Бен си помисли за следите от гуми на пътя преди моста. Вероятно онази кола бе чакала в засада характерния силует на лотуса да се приближи по склона. После шофьорът, издебнал подходящия момент, бе дал газ, за да пресече пътя на Саймън и да го принуди да свие встрани и да катастрофира.

Бен се сети за инцидента на паркинга пред ресторанта. За счупения фар на беемвето. За държанието на собственика му. Явно беше човек, който не искаше да го занимават с дреболии. Или пък държеше да не привлича внимание върху себе си.

Той обаче не сподели подозренията си с ченгетата.

През мъглата, обгърнала мислите му, чу как един от полицаите го пита за най-близките роднини на починалите. Спомни си, че родителите на Микаела се бяха преместили да живеят в Антигуа. За семейството на Саймън не знаеше нищо.

— Имат син — отвърна той. Не можеше да се насили да използва минало време. — Джуд Аръндел. В момента е в Корнуол с приятели.

— Ще трябва да му се обадим — каза полицаят.

— Няма да го откриете лесно — заяви Бен и обеща, че лично ще информира Джуд.

След като го оставиха на мира, той поседя още малко в линейката и се загледа в парамедиците, които прибираха оборудването си. Нямаше никакво намерение да стъпи в болница тази вечер. Достатъчно болници бе виждал през живота си. Когато линейките със Саймън и Микаела потеглиха една след друга, Бен се измъкна незабелязано и се приближи до ленд ровъра, преместен от полицаите встрани от пътя. Снегът се усилваше и покриваше всичко с бяла пелена.

Той се качи в джипа и пое обратно към къщата на енорийския свещеник. Нямаше къде другаде да отиде.

Светлините на къщата грееха примамливо в нощта, когато Бен слезе от ленд ровъра и закрачи бавно с мокрите си дрехи към входната врата. Спря за миг и надникна през прозореца на празната всекидневна. Видя блестящата коледна елха, която Саймън и Микаела бяха украсили, но не можеха да развалят; удобните мебели, които никога повече нямаше да използват.

Колкото по-ясно осъзнаваше случилото се, толкова по-ужасно се чувстваше.

Кучето излая отвътре. Бен бръкна в джоба си и извади ключа за пристройката. На същата връзка имаше и потъмнял месингов ключ от главния вход на къщата. Обзет от странното усещане, че влиза с взлом, той го вкара в ключалката и отвори вратата. Кучето седеше в коридора и го гледаше.