Скот Мариани - Свещеният меч

— Помощ! — извика с последни сили той. — Помощ!

Шофьорът отвори вратата и му се ухили с редките си зъби.

— На стоп ли си тръгнал, старче? Качвай се, какво чакаш!

Когато Саймън се върна от църковните си ангажименти, навън вече бе паднал мрак и наближаваше време да тръгват за планираната вечеря в „Старата мелница“. Тримата се бяха събрали в антрето на къщата и тъкмо излизаха навън, когато телефонът иззвъня.

— Само дано да не е досадният архидякон — каза Саймън и вдигна слушалката. — О, ти ли си, Бърти? Наистина ли? Колко бързо се справи само! Да, той много ще се зарадва. Ще минем още сега.

Хора като Бърти определено бяха на изчезване в днешно време. Бен не можеше да повярва колко добре върви колата му, докато следваше лотуса по краткия път между гаража на Бърти и ресторанта. Старият механик бе настроил радиото на местна станция и Бен слушаше разсеяно. Изведнъж входът на ресторанта се появи между дърветата и той спря зад лотуса на осветения паркинг.

Името на заведението бе добре избрано. Силуетът на старата каменна мелница се очертаваше на звездното небе, но самият ресторант беше модерна сграда с големи прозорци, от които се разкриваше гледка към околните гористи хълмове. Домакините на Бен го въведоха вътре и минаха покрай бара, където една усмихната келнерка ги посрещна с думите: „Здравейте, отче, здравейте, госпожо Аръндел!“, и ги поведе през сводестата врата към оживения ресторант. Помещението бе украсено с разноцветни коледни светлини и бляскави гирлянди, в единия ъгъл имаше огромна елха. Карираните покривки по масите придаваха на заведението топлина и уют. От тонколоните се носеше гласът на Бинг Кросби.

— Добре че запазихме маса предварително — извика Микаела, за да заглуши глъчката. — Сигурно е била последната.

— По дяволите! — промърмори Саймън, като се потупа по джоба. — Май съм си забравил телефона в другия панталон.

— Е, тази вечер няма да ти трябва, скъпи — заяви Микаела и дискретно завъртя очи към Бен, сякаш за да му каже: „Виждаш ли какво имам предвид?“.

Докато пресичаха ресторанта, няколко жени на средна възраст, скупчени около отрупана с напитки маса, ги посрещнаха в хор с думите: „Здравейте, отче!“. Саймън им помаха.

— Дамският клуб по бадминтон — прошепна той на Бен.

— И всички са страстни почитателки на съпруга ми — добави Микаела. — Особено Петра Норингтън.

— О, я стига!

— Вярно е! Тя те боготвори, издигнала те е в култ. Смята, че си съвършеният мъж. Виж я само как те гледа иззад чашата си. Като изрусена тарантула.

— Глупости! — протестира Саймън.

Тримата заеха местата си около масата. Бен беше с гръб към сводестата врата и бара. Вдясно, през огромния прозорец, се открояваха паркингът и гората зад него.

Келнерката взе поръчката им за питиета. Микаела искаше бяло, а Бен — чаша трапезно червено вино.

— Аз няма да пия — каза Саймън. — Боя се, че ако близна алкохол тази вечер, мигрената ми отново ще се събуди.

— Пак ли? — намръщи се Микаела.

После си поръчаха основните ястия — печена патица за Бен по препоръка на Саймън, който си взе същото, и стек от сьомга за Микаела. Обслужването беше бързо, а храната — отлична. Докато вечеряха, от масата на дамския клуб зад гърба на Бен често се чуваше бурен женски смях. Саймън отпиваше замислено от минералната си вода, а Микаела за пореден път изрази твърдото си убеждение, че ги очаква снежна Коледа.

Бен се чудеше какво ли се бе опитал да му каже Саймън по-рано. Смяташе да повдигне отново темата, когато се върнеха в дома им и си сипеха чаша уиски преди лягане.

Тримата бяха преминали на десерта (пудинг със сливи за Саймън, шоколадова торта за Микаела и синьо сирене със солени бисквити за Бен, за да си допие виното), когато с крайчеца на окото си той забеляза тъмносиньото беемве, пристигнало на паркинга. Колата спря срещу лотуса и „Льо Крок“. Шофьорската врата се отвори, отвътре слезе висок едър мъж и тръгна към бара. Бен бързо забрави за него и се заслуша в разказа на Саймън за новия документален сериал, който му бяха предложили да води по телевизията.

— Отново скромничи — обади се Микаела. — Сериалът ще бъде нещо грандиозно. Продуцентската компания е инвестирала милиони и за нас е огромна чест, че избраха Саймън за водещ. — Тя се пресегна през масата и стисна дланта на мъжа си.

— За мен това е единствено възможност да разпространявам словото Божие — заяви Саймън. — Парите не ме интересуват. Ще даря и последното пени за реставриране на стари църкви, както направих с наследството от баща ми. Толкова много храмове са оставени да се рушат…