Скот Мариани - Свещеният меч

Уесли отдели няколко минути, за да провери пощата си — нямаше нищо интересно или спешно — и погледна часовника си. Лондон спеше дълбоко по това време. Брайън Камерън положително бе звънял за нагръдниците за доспехи от времето на Английската гражданска война, които музеят му от месеци молеше да наеме. Холанд не беше сигурен дали е склонен да се раздели с тях, макар и временно. Колекциите бяха голямата му страст. Можеше да се обади на англичанина утре сутринта или пък да го остави да се мъчи още няколко дни, преди да му даде окончателен отговор.

Единственото, което не търпеше отлагане, бяха телешките филенца в сметанов сос.

Уесли затвори вратата на кабинета и заслиза по стълбите. Червата му закъркориха в очакване на вечерята и той пресече мраморния коридор към кухнята. Обичаше да се храни на простата кухненска маса, вместо да кара Хюбърт да му сервира в сводестата трапезария. Докато привършеше с вкусната вечеря, подавайки на Моисей малки парченца под масата, Абигейл щеше да шета край него и да приготви десерта му. Той се радваше на компанията й — нещо, което далеч не можеше да каже за нито една от четирите си съпруги, всяка по-алчна и безскрупулна от предшественицата си. Уесли беше на петдесет и седем, когато се разведе с последната и се закле, че никога повече няма да се ожени.

Вратата на кухнята сякаш бе подпряна с някакъв предмет отвътре.

— Аби? — извика той. Нямаше отговор. Уесли натисна по-силно дръжката и вратата се открехна с няколко сантиметра; до него достигна миризма на прегорено. — Аби? — повтори.

При последния медицински преглед личният му лекар го беше уверил, че сърцето му е като на четирийсет и пет годишен мъж. Но при вида на онова, което Уесли завари в кухнята, то подскочи и за малко не спря завинаги. От гърлото му се изтръгна вик на ужас.

Котаракът Моисей лижеше невъзмутимо следата от гъста кръв, която проблясваше под светлината на лампите. Тя водеше от готварската печка към вратата, докъдето Абигейл бе пропълзяла, преди да умре. Беше застреляна два пъти в гърдите с голямокалибрено оръжие. Ръката й все още стискаше шпатулата, с която бе бъркала сметановия сос. Сега той се бе превърнал в загоряла черна каша в тигана, над който аспираторът отвеждаше дима.

— Колман! — извика Уесли, обзет от паника. — Колман!

После изтича по коридора и влезе в салона.

Трупът на Хюбърт Клем лежеше извит върху огромния персийски килим с разперени встрани ръце. Лицето му бе обърнато към вратата. В средата на челото му зееше голяма дупка от куршум, дамаската на канапето зад него беше опръскана с кръв.

— Колман! — изпищя Уесли.

Чу шум зад себе си и се обърна рязко. Преди да успее да реагира, нечия ръка го блъсна назад към салона, а в лицето му се навряха две дула на пистолети, снабдени със заглушители. Той се строполи тежко в едно кресло и погледна безпомощно към двамата нападатели, надвесени над него. Единият беше висок, над метър и осемдесет, облечен с дълъг шлифер от груба кафеникава кожа. Другият беше с карирано сако. И двамата носеха черни скиорски маски, скриващи напълно лицата им.

Крадци. Сърцето на Уесли биеше до пръсване. С крайчеца на окото си той виждаше трупа на Хюбърт и това беше непоносимо.

— Имам над милион долара в сейф на горния етаж — изрече задъхано. — И бижута. Лично ще ви го отворя. Вземете каквото поискате. Моля ви, само си вървете.

Двамата маскирани се спогледаха. Възможността да си поделят милион долара в брой беше доста примамлива, но дадените им инструкции бяха ясни и строги.

— Меча — каза по-високият с кожения шлифер. — Дай ни го. — Говореше с британски акцент. Може би беше лондончанин.

Уесли се поколеба. Мозъкът му работеше на бързи обороти.

— Не знам за какъв меч говорите — протестира той.

Ала знаеше, и то много добре. Ако с неговите сътрудници се окажеха прави — а продължилите близо три години неуморни усилия несъмнено го бяха убедили в това — съкровището имаше неизчислима стойност. Не разбираше само откъде тези мъже са научили за съществуването му. На практика никой извън малката им групичка не подозираше за него. Кой би могъл да издаде тайната, която пазеха с тържествена клетва? Хилел Зада? Не, едва ли. Той не знаеше достатъчно.

Най-лошото беше, че мечът се намираше съвсем наблизо. Уесли отчаяно се мъчеше да не поглежда към черния калъф от фибростъкло само на няколко метра от него.

— Ето го — заяви той и посочи през отворената врата към огромния рицарски меч, който заемаше централно място във витрината в коридора.