Скот Мариани - Свещеният меч

— Писателят — досети се Бен. Брук му бе споменавала за амбициозния драматург от горния етаж, който по някакъв начин успяваше да плаща безбожния наем, въпреки че нямаше видим източник на доходи.

— Е, поне се старая да бъда такъв — ухили се Амал.

— А знаеш ли къде е Брук? — попита го Бен.

Усмивката на Амал се изкриви в гримаса.

— Боя се, че я няма. Замина за Виена със Сам.

Сам, помисли си Бен. Ясно. Той помълча за малко, след което погледна пакета в ръцете си и каза:

— Донесъл съм й подарък.

— Мога да й го предам от твое име. Ще се погрижа да го получи.

— Благодаря ти.

Амал вдигна очи към небето. Мокрият сняг се засилваше, около уличните лампи се бяха образували белезникави ореоли.

— Ще влезеш ли да изпием по едно кафе? Тук е страшно студено…

Бен поклати глава.

— Трябва да тръгвам.

Докато излизаше през портата, Амал се провикна зад гърба му:

— Бен?

Той се обърна.

— „Сам“ е галено от Саманта — продължи Амал и го погледна многозначително. — Казвам ти го, за да… не стане недоразумение.

Бен кимна.

— Благодаря ти за информацията. Весела Коледа, Амал.

— И на теб. И… умната, нали?

На другия ден Бен се събуди много преди изгрев-слънце, стана от леглото и изпълни пет бързи серии по двайсет лицеви опори на килима в скромната си хотелска стая. После си взе душ и с чаша силно кафе в ръка наблюдава просветляването на хоризонта в Оксфордшър. Не беше спал добре, в съзнанието му изплуваха сцени от минали събития, превъртаха се като на филм и го поддържаха в постоянно напрежение. Само желязната му воля го спираше да посегне към плоското шише и да отпие голяма глътка уиски.

След известно време той облече коженото си яке и слезе на долния етаж, където го посрещна миризма на бекон, наденички и пържени яйца, приготвени от госпожа Болд — собственичката, която изглеждаше така, сякаш бе погълнала твърде големи количества от собствените си закуски. Бен учтиво отказа да опита от предизвикващата й инфаркт кухня и излезе навън в мразовитата утрин. След тъмните облаци и ледения дъжд от предишната вечер небето се беше изчистило. Бледа слънчева светлина се процеждаше през голите клони на дъбовете и брезите и хвърляше отблясъци по заскрежената ливада.

Той седна зад волана на ленд ровъра. Двигателят се закашля и за миг Бен си помисли, че няма да може да запали, но после се чу дрезгаво гъргорене и гумите заскърцаха по чакъла на дългата алея.

Гробището се намираше през няколко ниви от Лангтън Хол, в двора на една църква от шестнайсети век, заобиколена от обрасъл с мъх каменен зид. Бен коленичи до гроба и полека отстрани с ръка падналите листа. Надписът върху гранитния надгробен камък беше простичък и лаконичен, както тя би го харесала. Съдържаше единствено името й и годините на раждане и смърт.

Бе навършила едва трийсет и две.

Бен беше сам в гробищния парк. Каза няколко думи, усети как гърлото му се свива и поседя известно време с наведена глава. После постави една бяла роза върху гроба, изправи се и бавно тръгна към колата.

В крайна сметка речта се получи по-добре, отколкото бе очаквал. Бен не беше обличал смокинг от едно пътуване до Египет преди години и сега яката на ризата пристягаше врата му, но иначе се чувстваше спокоен. При вида на тълпата, изпълнила до краен предел концертната зала на Лангтън Хол, отначало изпита леко притеснение, но всичко премина, когато се качи на сцената и каза встъпителната си реплика. Думите извираха направо от сърцето му, а ако можеше да се съди по продължителността на аплодисментите, бяха стигнали и до сърцата на неговите слушатели.

Облекчен да се махне от лъчите на прожекторите, Бен се здрависа с няколко души, гаврътна чаша шампанско и намери мястото си в залата за първо действие на представлението. Радваше се, че настоятелството на фондацията бе гласувало за „Севилският бръснар“ вместо за някоя патетична, угнетяваща трагедия. Според него оперните композитори обичаха да докарват героите си до лош край, но Росини беше лек и жизнерадостен, с мелодични арии, които после хората си тананикаха. Бен имаше чувството, че и Лай би одобрила този избор, както и изящното пеене на солистите.

Самият Бен обаче не харесваше особено оперите и скоро се изгуби в гънките и обратите на романтичната интрига между граф Алмавива и красавицата Розина. Последната сцена от първо действие — появяването на пияния войник — го обърка. Какъв беше този тип, какво искаше? Дали беше графът, предрешен, и как другият герой, доктор Бартоло, се бе оставил да бъде въвлечен в толкова очевиден опит за прелъстяване на дъщеря му? А тя беше ли му изобщо дъщеря? А бе, майната му. До края на първо действие Бен се изнерви напълно и щом избухнаха аплодисментите, тръгна право към бара.