Скот Мариани - Свещеният меч

Бен мълчеше.

— А ти, Бен Хоуп, ще прекараш остатъка от живота си като престъпник, издирван от всички правоохранителни органи на планетата заради убийството на десетина федерални агенти. Излезеш ли през тази врата, с досегашния ти живот е свършено.

Пенроуз Лукас вдигна тревожно очи от бюрото, когато три силни удара разтърсиха вратата на кабинета му. Той спря да пише трескаво по листа, остави химикалката и неохотно се откъсна от бързо нарастващата купчина листа пред себе си, която представляваше ръкописа на най-новата му книга — „Убийство в името Божие“.

Старият часовник на масичката показваше един без петнайсет през нощта. Увлечен в писане, Пенроуз бе загубил представа за времето. През последните пет часа химикалката му не бе спряла да дращи, прокъсвайки тук-там хартията. Думите се изливаха с такава припряност, че на места той не можеше да разчете собствения си почерк. Беше останал без дъх от омраза.

Изведнъж си даде сметка коя дата е: 25 декември. Стисна зъби при мисълта за всички ония идиоти, които в този момент празнуваха раждането на някакъв брадат смешник преди две хиляди години, донесъл на човечеството единствено беди и хаос.

Дум! Дум! Ударите продължаваха.

— Какво?!

Пенроуз изтича по халат до вратата. Плъзна встрани шестте резета, с които я залостваше отвътре, завъртя топката и я открехна. През тесния процеп го гледаше мрачната физиономия на Стив Кътър. С него бяха останалите оцелели мъже от екипа му: Тери Гринол с кожения шлифер, Дейв Милс, Съгс, Дойл и Просър.

— А, вие ли сте? — каза Пенроуз. — Какво искате по това време?

Кътър бутна мълчаливо вратата и влезе. Пенроуз нямаше друг избор, освен да се дръпне уплашено встрани. Носеше само боксерки под копринения си халат, който беше измачкан и захабен, с ръждиви петна засъхнала кръв около златистия монограм ПЛ на гърдите. Тялото му изглеждаше измършавяло, сякаш не си бе давал труда да се храни.

В кабинета миришеше на пот и оръжейна смазка. Кътър забеляза лъскавия „Кунан .357“ върху бюрото до дебелата купчина хартия, изпълнена с неразбираеми драскулки. Още изписани листа се въргаляха по пода заедно с множество нагризани химикалки, част от които бяха пречупени на две.

— Как смеете да нахълтвате така в кабинета ми? — кресна Пенроуз. — Не виждате ли, че пиша книга?

— Дойдохме да ти кажем, че напускаме — заяви Кътър.

Един поглед из разхвърляната мръсна стая беше достатъчен, за да го убеди, че няма повече работа тук. Хората от екипа му, които не бяха убити или изчезнали в това фиаско, бездействаха по цял ден в пристройката към вилата. Запасите от алкохол бяха свършили, проститутките отдавна не идваха. Вече не им сервираха готвени ястия. Те не си падаха по местните ресторанти, а най-близкият „Макдоналдс“ се намираше чак в Неапол.

Най-лошото обаче беше, че от десет дни не бяха получавали пари. След дълга дискусия около масата в общата стая шестимата най-накрая бяха решили, че са дотук.

Яростта на Пенроуз бързо се изпари.

— Но вие не можете просто да си тръгнете — изскимтя той. — Нуждая се от преторианската си гвардия!

— Чуй го какви ги дрънка тоя глупак — изсмя се Гринол.

— Твой проблем — каза Кътър. — Приключихме работата си и искаме да ни се плати.

— Но…

— Имахме сделка, Лукас! Не ме ядосвай допълнително, ясно ли е?

Пенроуз го погледна и долната му челюст затрепери.

— Е, добре — сопна се той. — Щом така желаете… Елате с мен и ще ви възнаградя.

Той се обърна и тръгна към спалнята в съседство. Кътър го последва. Въздухът вътре беше още по-застоял, по пода около огромното легло се въргаляха мръсни дрехи. Вниманието на Кътър обаче бе привлечено от продълговатото петно засъхнала кръв, извиващо се от средата на стаята до балкона, който гледаше над скалите към морето. Лошата миризма му подсказваше, че нечий труп е бил влачен през спалнята, за да бъде изхвърлен долу в пропастта. Кътър не продума, но изражението му стана още по-мрачно.

— Ето, тук — заяви кротко Пенроуз и плъзна встрани огледалната врата до леглото.

Зад нея се разкри просторен дрешник, облицован със старинна дъбова ламперия. От закачалките висяха костюми на италиански дизайнери, повечето необличани. В дъното се виждаха рафтове с десетки чифтове обувки, кутии и чанти. Най-отдолу имаше чекмеджета за бижута и други дребни предмети.

Докато Кътър чакаше нетърпеливо зад гърба му, Пенроуз издърпа едно чекмедже, бръкна вътре, после го затвори и провери съседното.