Скот Мариани - Свещеният меч

Още щом чу гласа му, адвокатът избухна:

— За бога, Уесли! Защо не ми се обади досега? Къде си, по дяволите?

— По-добре да не разбираш. Далече.

— Какво става? Всички са се побъркали от страх. От полицията искат да говорят с теб. В случай че си забравил, в дома ти бяха извършени убийства. Не можеш просто да си вдигнеш шапката и да изчезнеш.

— Заподозрян ли съм?

— Не ми е известно, но знам как мислят ченгетата. Ако се държиш като беглец от закона, ситуацията ще се влоши.

— Имам своите причини, Боб. Много скоро ще ги научиш. Но не за това ти се обаждам. Искам да ми направиш една услуга. Мога ли да разчитам на теб? Важно е.

— От колко време се познаваме? — попита обидено Муни.

— Тогава слушай. Трябва да ми намериш най-добрия екип за лична охрана в страната. Колкото и да искат, дай им двойно или тройно, само ги наеми. Нуждая се от най-кръвожадните убийци, които можеш да изкопаеш. Ще ти се обадя отново след двайсет и четири часа, за да ми дадеш телефонния номер.

В слушалката настъпи напрегнато мълчание.

— Уесли, ако си в опасност…

— Не се тревожи за мен.

— За какво тогава ти е нужна охрана?

— Ще ми направиш ли тази услуга, или не?

— Разбира се. Остави ми номера си, ще ги накарам да ти се обадят.

— Не, Боб.

— Така или иначе ще го взема от апарата.

— Блокирал съм го.

Боб беше искрено изумен, че Уесли е способен на толкова модерни номера.

— Хайде, Уес. Все нещо трябва да ми кажеш.

— Ще научиш къде съм щом му дойде времето.

— И кога ще стане това?

— Когато нещата се подредят. Тогава ще разбереш всичко, което знам.

Муни въздъхна.

— Значи здравата си загазил, а?

— Нещо такова.

— Има ли връзка със случилото се в имението ти?

— Аха. И с други неща.

— За бога, Уес, не знам колко дълго ще успея да удържа фронта. Трябва да излезеш от скривалището си. Като твой адвокат съм длъжен да те предупредя, че ако продължаваш в същия дух, ще се превърнеш в основен заподозрян за престъпленията.

— За момента нищо не може да се направи — заяви Уесли. — Разчитам на теб, Боб. Ще се чуем утре.

Той затвори телефона, вдигна сабята и отиде към кухнята, за да провери дали пържолата му се е размразила. На масата имаше отворена бутилка бордо от 1993 година — скромно трапезно вино за стотина долара. Уесли тръгна обратно към всекидневната, за да пусне още веднъж диска „Голдберг вариации“ на Бах, доставил му такава наслада преди час.

В коридора стоеше непознат мъж, който го гледаше право в очите.

— Уесли Холанд? — попита мъжът.

Уесли си пое дълбоко въздух и усети как коленете му омекват. Той отстъпи назад.

— Не се казвам Холанд. Кой сте вие?

— Говорихме по телефона — заяви мъжът. — А аз никога не забравям нечий глас.

— Махайте се от къщата ми! — извика прегракнало Уесли. Ръката му напипа дръжката на сабята и я измъкна със замах от стоманената ножница.

— Не съм дошъл, за да ви навредя — каза мъжът и се приближи до него.

Уесли не му повярва дори за миг. Беше забелязал твърдия решителен поглед на непознатия и се готвеше да замахне с острието на сабята, след което да хукне към трезора. Щеше да се заключи в подземието, дори и ако трябваше да умре от глад. Всичко беше за предпочитане пред онова, което тези хора можеха да му причинят.

— Още една крачка и ще ви наръгам, господинчо. Не се шегувам! — Ръката му трепереше толкова силно, че всеки момент щеше да изпусне дръжката на сабята.

— Защо не приберете оръжието и да поговорим? — предложи непознатият.

— Кой сте вие? — промълви Уесли. — Какво искате от мен?

В същия миг в коридора се появи втори мъж. Изглеждаше значително по-млад, около двайсетте, с гъста руса коса. Уесли се вторачи в него. Беше готов да се закълне, че го е виждал някъде.

— Името ми е Джуд Аръндел — каза той. — Вие бяхте приятел на баща ми.

В коридора настъпи неловко мълчание. Пръв го наруши Уесли.

— Какво имате предвид? Как така бях приятел на Саймън?

— Той е мъртъв — отвърна със стегнато гърло Джуд. — Майка ми също. Бяха убити от същите хора, които сега искат да се доберат до вас.

Уесли се олюля. Пристъпи неуверено към едно кресло, отпусна се в него и зарови лице в дланите си. Сабята издрънча на пода.

— О, не! Аз го предупредих да внимава…

— Дошли сме отдалече, за да се срещнем с вас, господин Холанд. — Бен се наведе, вдигна падналата сабя и я подпря на стената. — Казвам се Бен Хоуп. Със Саймън и Микаела се познавахме от двайсет години, станах свидетел на смъртта им. Бях им на гости в нощта, когато се обадихте.