Скот Мариани - Свещеният меч

Зад тях, зареял поглед над шепнещия океан, стоеше нисък възрастен мъж с побеляла коса и грижливо подстригана брада. Носеше панталони от рипсено кадифе и плетена жилетка.

Милиардерът Уесли Холанд. Най-после Бен го бе открил.

Странно, мислеше си в този момент Уесли, докато наблюдаваше морето и потриваше с длан брадата си: самият факт, че се намираше на това безопасно място, където никой не можеше да открие съкровището му, се дължеше изцяло на Жизел.

Ах, Жизел. Пътищата им отдавна се бяха разделили. Уесли знаеше, че тя продължава да се снима във филми, но не бе гледал нито един от тях.

Още от самото начало бе станало ясно, че двамата изобщо не си подхождат. Жизел беше прекалено млада за него, твърде напориста и погълната от кариерата си на обещаваща актриса, която предопределяше всяко нейно, а и негово решение по време на мъчителното им брачно съжителство. За човек, който обичаше да стои далече от светската суета, непрестанното присъствие на журналисти се бе превърнало в непоносим кошмар. Всеки път когато отвореше вратата на дома си, в лицето на Уесли се навираха камери, за да откраднат парченце от личния живот на двойката знаменитости. Накрая дори не можеше да отиде до банята или да се съблече преди лягане, без да се страхува, че отнякъде го наблюдават с телеобектив. А интимната вечеря насаме в уютен ресторант беше нещо немислимо.

Разбира се, Жизел обожаваше медийното внимание, което я караше да пърха като пеперуда в цветен прашец. За Уесли обаче грубото навлизане в личното му пространство беше отрова за душата. Чашата преля, когато един ден той завари жена си да развежда екип журналисти от булевардно списание из залите на имението „Уитуърт“.

В този момент Уесли реши да предприеме крайната стъпка: да инвестира в една скромна (по неговите стандарти), но прилично луксозна резиденция на Мартас Винярд срещу Кейп Код. През остатъка от брака си често бе търсил усамотение тук, винаги под претекст, че пътува по работа — Жизел и бездруго не се интересуваше много къде ходи — а след неизбежния развод не му бе минало и през ума да я продаде. Официално къщата се водеше на името на неизвестна холдингова компания, която Уесли бе регистрирал преди години, но така и не бе разработил. Ето защо действителният собственик на имота оставаше непроследим.

Той толкова ценеше спокойствието на своето островно убежище, че почти никой не бе чувал за него. Дори дългогодишният му адвокат Боб Муни не знаеше нищо по въпроса. От най-близкото обкръжение на Уесли единствено Колман Наш и Саймън Аръндел бяха посветени в съществуването му. И двамата бяха отнесли тайната в гроба.

Веднага щом се добра до къщата след кошмарното си пътуване, Уесли сложи скъпоценния калъф от фибростъкло в подземния трезор. Предназначен за съхранение на произведения на изкуството и други ценни предмети в негово отсъствие, той се намираше на три метра под основите на сградата и бе изграден от стоманобетон, който според архитекта можеше да издържи на ядрена експлозия. Беше защитен срещу пожар, наводнения и влага, с постоянно действаща климатична инсталация и още безброй екстри, струващи цяло състояние.

Едва когато скри меча на сигурно място Уесли успя да си поеме дъх и да изпие няколко чаши бърбън, за да възстанови съсипаните си нерви. Спокойно. Нали си жив! Никой не знае, че си тук. Първоначално той не можеше да се нарадва, че е в безопасност. Разполагаше с достатъчно запаси, за да изкара месеци, без да му се налага да излиза до града.

Междувременно обаче напрежението бе започнало да се завръща, а заедно с него и усещането за страх. Пред очите му се нижеха зловещите сцени на кръвопролития и смърт от последните дни. С тъга си мислеше за Колман, Хюбърт Клем, Абигейл и рецепционистката от мотела. Всичките бяха загинали напразно. А истината беше, че безскрупулните им убийци се разхождаха на свобода и търсеха него самия, докато той седеше в къщата и не правеше нищо.

Защо Саймън не си вдигаше телефона? Дали нещо не му се бе случило? В пристъп на паника Уесли бе свалил от стената една тежка кавалерийска сабя — използвана за последен път при Ватерло, но все още остра като бръснач — и я бе подпрял на стола зад себе си, преди да погледне през прозореца.

Беше време да измисли следващия си ход. Той се дръпна назад, вдигна сабята за стоманената ножница и пристъпи към старовремския бакелитен телефон с шайба на бюрото. Набра префикса, с който да блокира системата за разпознаване на повиквания, и служебния номер на Боб Муни в Рочестър.