Скот Мариани - Свещеният меч

— Не виждам никакви къщи — отбеляза Джуд.

— Аз също — съгласи се Бен.

— Да тръгваме. Мястото ми действа потискащо.

Мина доста време, преди да успеят да хванат ферибота обратно до Мартас Винярд. Бяха пропилели голяма част от деня и Бен започваше да се тревожи, че шансовете им са на изчерпване. Оставаше им само още един фар, а той се намираше чак на другия край на острова. Бен настъпи газта. След дълго пътуване на запад покрай градчетата Чилмарк и Акуина най-после стигнаха до крайната си цел, фара „Гей Хед“.

Ниската кула от червени тухли, построена над стръмния скалист бряг, беше заобиколена от храсталаци. Двамата слязоха от колата, прегазиха през високата трева и огледаха хоризонта във всички посоки. Откъм сушата се виждаха само пустеещи земи. През тях се виеше пътят, който се губеше в далечината. Нямаше нито къщи, нито самотни ферми. Голите клони на дърветата потрепваха под поривите на вятъра.

— Не е тук — заяви Бен.

— Но това беше последният ни шанс — протестира Джуд. — Как може да не е тук? Какво пропуснахме?

— Нищо не сме пропуснали. Бяхме много внимателни. Но аз сбърках за фаровете. Трябва да започнем отначало.

— Чудесно. — Джуд погледна към притъмнялото небе. Черен облак закриваше слънцето. Скоро щеше да се стъмни. — Да се връщаме при колата.

Бен мълчеше през първите десетина километра, докато пътуваха обратно на изток по крайбрежния път. Мислите му бяха черни като облака над главите им. Дори слънчевият лъч, който бе проникнал през плътната тъмносива пелена и огряваше в златно морската шир, не бе в състояние да го извади от мрачното му настроение.

— Грешката е моя — промърмори Джуд. — Вероятно съм се заблудил за Марта. Не е изключено все пак да е някоя жена. Като се замислиш, Холанд би могъл да бъде навсякъде. — Той погледна тревожно пътя и стрелката на скоростомера. Движеха се с близо сто и петдесет километра в час. — Моля те, карай по-бавно.

Но Бен не вдигна крака си от педала.

— Тихо, Джуд. Опитвам се да мисля.

— Аз също. — Джуд замълча, като се насилваше да не поглежда към скоростомера. — Работата е там, че Хилел използва израза „кула от светлина“. Какво ли друго е имал предвид? Защо не му позвъним да го попитаме…

Джуд не довърши изречението. Тялото му се изстреля напред и се спря в колана, когато Бен рязко удари спирачката. Джипът се закова по средата на пустото шосе.

— Какво става? — извика Джуд.

— Погледни! — Бен сочеше през десния прозорец, към морето. Джуд се намръщи и проследи пръста му. — Видя ли?

— Какво да видя?

— На километър и половина навътре. Слънчевият лъч огря нещо. Ето го пак!

Джуд също го бе забелязал — някакво бледо сияние в далечината, което просветна за миг и изчезна, когато облаците отново закриха слънцето.

— Какво е това?

Бен взе бинокъла от задната седалка и го фокусира върху далечния обект. Представляваше някаква висока неподвижна конструкция в морето, стъпила върху три огромни жълти крака. В горната част имаше площадка, наподобяваща миниатюрна петролна платформа, и решетъчна кула, насочена право към небето. Беше трудно да се определи от това разстояние, но Бен прецени, че конструкцията е висока около трийсет метра.

— Дай да видя! — каза Джуд и грабна нетърпеливо бинокъла.

Бен разтвори картата. Прекара пръст по южната страна на острова, от фара „Гей Хед“ обратно към Акуина. Каквото и да беше въпросното нещо, то не бе отбелязано на картата.

— Знам какво е — заяви Джуд, без да сваля бинокъла. — Това е автоматизирана наблюдателна кула. Използва се за събиране на метеорологични данни. В университета учихме за подобни съоръжения.

— Достатъчно е висока, за да бъде заплаха за нисколетящи самолети в тъмното — отбеляза Бен.

Джуд веднага разбра накъде бие.

— Следователно би трябвало да е осветена през нощта, нали?

— Кулата от светлина, която се подава от водата — каза Бен и взе бинокъла от ръката на Джуд, за да огледа бреговата ивица. Дървета. Още дървета. Ливади. И после… сърцето подскочи в гърдите му.

Величествената къща беше сгушена насред частен парк близо до плажа, с изглед към живописен залив и наблюдателната кула в далечината.

— Дай ми бинокъла! — извика Джуд и посегна към него. Още щом го доближи до очите си, видя същото. — Трябва да е това! — възкликна развълнувано той. — Намерихме я!

Двамата слязоха от джипа. Нагазиха в дълбоката трева и шумолящите тръстики, които растяха на туфи из дюните, за да се приближат до имота откъм плажа. Бен насочи бинокъла към високите прозорци, обърнати към морето.