Скот Мариани - Свещеният меч

— Странно — промърмори Джуд. — Чувствам се като човек, който наднича в чужди прозорци. — След кратко мълчание добави: — А какво е онова място там?

Бен проследи пръста му и през клоните на дърветата зърна една бяла къща, която му се стори по-голяма от останалите. От нея със сигурност се разкриваше гледка към фара и брега на океана.

Джуд внезапно се обнадежди.

— Доста е обещаващо, не мислиш ли?

Отблизо къщата бе скрита от морето зад стена от гъста растителност. Когато спряха пред портата, видяха, че е традиционна ферма от деветнайсети век, с дървена фасада и широка ниска веранда. Тук-там боята около прозорците се лющеше, на места по покрива имаше ръжда. Беше уютен селски дом, но не и бляскава резиденция.

— Не вярвам да е това — заяви Бен. — Хайде да вървим.

— Чакай! Какво пречи да попитаме? Може пък някой да го познава.

Джуд слезе от колата и тръгна към къщата. Бен остана зад волана и изпълни познатия ритуал с цигарата „Голоаз“ и бензиновата запалка, без да откъсва очи от Джуд. Момчето натисна звънеца, вратата се отвори и отвътре се показа набита жена. Двамата размениха няколко думи, жената поклати глава и влезе обратно в къщата.

— Нали ти казах? — подхвърли Бен, когато Джуд се качи в колата.

— Е, поне опитах — промърмори Джуд и отметна разрошения си перчем от очите.

Тръгнаха на запад по Бийч Роуд и заобиколиха залива, след което продължиха право на север.

Вторият фар се намираше на най-северната точка на острова, от другата страна на входа към залива. Около него се издигаше същата бяла ограда. Наблизо имаше симпатична дървена къщичка с пилон отпред, от който се вееше американското знаме. На горния етаж се виждаше малък балкон, който гледаше право към фара.

— Какво ще кажеш? — попита Джуд.

— Доста сладникаво — отбеляза Бен, — но не и невъзможно. Да проверим.

Паркираха колата и тръгнаха заедно към входната врата. Отвори им възрастен мъж и за миг Бен си помисли, че се е изправил лице в лице с милиардера.

— Господин Холанд? — заяви той.

— Кой? — попита учудено старецът с беззъбата си уста.

От вътрешността на къщата излая куче. Възрастна жена с патерици се появи в коридора зад съпруга си.

— Кой е, Франк? — поинтересува се тя.

— Търсим… — започна Джуд.

— Няма нужда — прекъсна го Бен. — Да вървим. Извинете за безпокойството — каза той на стареца.

Два от пет бяха отметнати, оставаха още три. Следващата точка на картата беше фарът „Едгартаун“, на пет-шест километра югоизточно по крайбрежното шосе, близо до главния град на острова. Когато стигнаха, следобедът вече преваляше. Леденият вятър откъм океана бе разпръснал мъглата; слънцето светеше ярко в небето.

Фарът „Едгартаун“ се намираше в самия залив. През бинокъла Бен видя множество красиви частни резиденции по протежение на брега. Но докато внимателно оглеждаше всяка къща, балкон и прозорец, той не спираше да си мисли за начина на живот на Уесли Холанд. Инстинктът му подсказваше, че е на грешен път.

— Тук едва ли би му харесало — каза накрая той и свали бинокъла.

Джуд се обърна към него.

— Значи изведнъж го познаваш много добре.

— Мъжът е известен с това, че живее като отшелник. Крие се от фотографите, не обича публичността. Защо би избрал къща, която да го лиши от усамотението му?

— Май си прав — съгласи се Джуд. — А сега накъде?

Следващата точка от маршрута им беше едно затънтено място, доколкото такива изобщо съществуваха на острова. Самотният фар „Кейп Поуг“ се намираше на съседното островче Чапакидик, отделено от Мартас Винярд в резултат на силна буря през 2007 година. Бен и Джуд имаха късмет да хванат един от последните фериботи натам. Малкият плавателен съд побираше едва два-три автомобила.

— Тук не са ли застреляли един от братята Кенеди преди много години? — попита равнодушно Джуд, сякаш подобни инциденти бяха нещо обичайно за тази фамилия.

— По-добре да го бяха застреляли — отвърна Бен. — Историята е друга. Той се хвърлил с колата си от един мост в морето и избягал от местопроизшествието. В смазания автомобил се удавило момиче.

Още докато го казваше, Бен горчиво се разкая за думите си. Джуд кимна мълчаливо и се загледа през прозореца. Скоро двамата слязоха от ферибота и се озоваха на остров Чапакидик.

През зимата мястото беше голо и безрадостно. Когато поеха по песъчливия път към фара, Бен и Джуд завариха пуст, обрулен от вятъра плаж. Единствените други живи същества бяха чайките, които кръжаха около самотната кула с керемиден покрив.