Адам Блейк - Децата на Юда

Хората на Бер Лусим подкрепили историята му във всяка подробност. Интересното било, че използвали същия език в описанията си, сякаш били инструктирани или поне били обсъждали въпроса помежду си. Ужасна история. И за разлика от побоите не можела да бъде пренебрегната. Нямало начин да я представят за нещо почтено. Най-доброто, на което Бер Лусим можел да се надява, било да загуби поста си на Известител. А ако откриели, че нарочно е убил Орим, никога вече нямало да напусне Гинат Дания. Щял да прекара живота си в миниатюрна килия без прозорци.

Но когато го призовали в съда, той изчезнал. И Предвестниците му изчезнали заедно с него.

— Значи с този човек си имаме работа — каза Тилмън, когато Диема завърши историята си.

Лицето му беше студено и безизразно, но юмруците му все още бяха стиснати до побеляване. Кенеди беше наясно колко силно го бе засегнала историята.

Ами Диема? Собствената й майка бе една от тези жени. Това ли й бе повлияло, или нещо друго? Тя си припомни момичето в действие, как се бе справило с двамата Елохим в спалнята на Изи, пребивайки ги почти до смърт.

Почти до смърт. Но не ги беше убила. Откога Елохим не довършваха работата си? Отговорът на този въпрос й дойде неочаквано, но колкото повече размишляваше по него, толкова повече се убеждаваше, че е права. Той обясняваше необичайната милостивост. Обясняваше защо Диема бе прекъснала историята си точно в този момент. И най-вече обясняваше случайната възможност, която бе привлякла първо Емил Гасан, а после и нея и Тилмън в бъркотията. Лио бе споменал, че човек се примирява със случайността или се предава на мегаломанията. Нямало трети начин. Но имаше. И той беше удивително прост.

— Врагът, срещу когото сме изправени — каза Диема сериозно, — са тези ренегати Елохим, командвани от Бер Лусим. Има и друг човек — Авра Шеколни, който се присъедини към тях наскоро и се превърна в техен духовен водач и учител. Смятаме, че Шеколни е подсилил екстремизма на Бер Лусим. Направил го е по-малко склонен на компромиси от преди.

— Чакай — прекъсна я Ръш. — Ако този Шеколни е нов на сцената, той ли е причината да се устремят към книгата? Негова ли е била идеята?

Диема се вторачи замислено в него. Изглежда се мъчеше да реши дали ако отговори на въпроса на бившия си заложник, ще съсипе достойнството си.

— Да — кимна тя накрая, — мислим, че идеята е била на Шеколни.

— Не са откраднали само този екземпляр от книгата, нали? — намеси се Кенеди. — В кашона в Райгейт Хаус имаше пепел.

Диема се завъртя към нея. Напрегнатото й внимание притесняваше, сякаш когато те гледа, останалият свят изчезва.

— Тефра — каза тя.

— Какво?

— Пепелта от пожертвувание се нарича тефра.

— Каквото и да е — изсумтя Кенеди, без да се опита да прикрие нетърпението си. — Откраднали са всеки екземпляр от книгата, до който са успели да се доберат. И са изгорили всички освен един. Взели са святото слово от ръцете на неверниците.

— Да.

— Но защо това е святото слово? Било е написано едва преди няколко века от… как бихте го нарекли? Еретик? Изменник? Дезертьор? Това не са вашите писания, а просто бърборене на религиозен лунатик.

Диема кимна.

— Думите на Толър бяха загубени, защото не смятахме, че си струва да ги пазим — съгласи се тя. — Мина много време, преди някой да осъзнае, че той може да е бил от племето. Един от Предвестниците ни изчезнал по онова време и тръгнали да го търсят, но не го намерили. Наскоро учен от племето видя съвпаденията в книгата на Толър и реши, че изчезналият ни брат е взел ново име и е проповядвал на хората като Йохан Толър.

— Защо тогава боготворят словото му? — учуди се Кенеди. — Защо дори въобще го четат?

— Толър бил първият, който напуснал племето, без да получи благословия или наказание. И до Бер Лусим и Авра Шеколни никой друг не последва примера му. Не и през всичките тези триста и седемдесет години.

Диема бръкна под ризата си и извади ножа, който държеше там, странното несиметрично острие, наречено сика.

— Знаете ли какво е това? — попита тя.

Преди да заговори и дори преди да завърши движението си, Тилмън отново държеше пистолета в ръката си. Но момичето дори не забеляза заплахата.

— Приеми това като „да“ — предложи Ръш.

— Но всъщност не знаете какво е — настоя Диема. — За вас е просто оръжие. За нас е две хиляди и петстотин години история. Носили сме го и сме убивали с него, когато сме били поданици на римляните. А сега го носим и убиваме с него като свободни мъже и жени.