Адам Блейк - Децата на Юда

— Виждал си как се бият, Лио — каза Кенеди с груб, изпълнен с омраза глас.

Наистина мразеше това. Голямата неизречена лъжа, греха на пропуснатите думи. Мразеше всичко, което стои зад тях.

— Виждал си с каква лекота убиват.

— Да, виждал съм — потвърди Тилмън. — Също като теб.

— Но когато Диема преби двамата Предвестници, които се канеха да ме измъчват, ги остави живи. Пребити, кървящи, но живи. А и ти каза, че в склада… — Тя не довърши изречението.

— Същото нещо — съгласи се Тилмън.

Кенеди се наведе напред и доближи лице до Диема. Като порицана ученичка девойката остана със сведена глава.

— Не можеш да убиеш собствените си хора, нали? — попита Кенеди. — Вкарваш ни в играта, защото не можеш да свършиш работата сама. Има една заповед, която не можеш да нарушиш. Нямаш право да проливаш кръвта на благословените.

Драматичното положение продължи още няколко секунди.

— Отговори ми! — изкрещя Кенеди.

Диема най-после вдигна очи.

— Права си — призна тя смутено. — Има две заповеди, които не могат да бъдат нарушени. Наказанието за нарушаването им е изгнание завинаги. И едната от тях е… каквото ти каза. Не можем да свършим работата без вас. Можем да намерим Бер Лусим, можем да ви помогнем да го спрете, но…

Възцари се мълчание.

— Но трябва ние да натиснем спусъка — каза Тилмън.

Диема се изправи до него гордо, макар да бе една глава по-ниска. Вторачи се в Тилмън решително.

— Това е нещо естествено за теб — каза тя. — Говориш, че убиваме с лекота. Но ние убиваме, за да оцелеем. А ти си убивал за много по-дребни неща, например за пари.

Тилмън изглеждаше смутен от едва сдържаната ярост в гласа й. Той отвори уста да отговори, но Диема не беше свършила.

— Единственият въпрос е — изръмжа тя — дали искате да работите с мен и да използвате онова, което знам, или да ме зарежете и да действате сами. Казах ви за какво съм дошла. И макар да сте мои врагове, никога не съм се отнасяла с вас като с такива. Уважавах ви повече, отколкото вие мен.

По бузата й потече червена сълза, но тя не я избърса.

— Не — възрази Кенеди, — това не е единственият въпрос. Преди да реша дали мога да работя с теб, дали дори мога да стоя в същата стая с теб, искам отговор за нещо друго.

Момичето я изгледа мълчаливо.

— Какво те яде, Хедър? — попита Тилмън, който очевидно четеше по лицето й, че е нещо важно.

— Мислехме, че има само два вида емисари — каза Кенеди. — Войниците и майките. Но да предположим, че има и трети вид. Не точно бойци, а посредници. Хора с връзки и възможности, които се настаняват в адамитския свят и правят с пари онова, което Елохим вършат с ножовете си. Защитават Племето на Юда и обслужват интересите му.

— Защо мислиш така? — попита Диема тихо.

— Ами не знам. Защо например „Валидъс Тръст“ назначиха Емил Гасан да се разправя с кражбата на книгата на Толър от Райгейт Хаус? А после Гасан ме нае и се срещнах с теб и отидох при Лио. Нищо тук не е случайно, всичко е планирано. Някой ни подрежда като плочки от домино. Предвижда всеки наш ход, а парите от „Валидъс Тръст“ бяха първата плочка. Всичко друго последва от тях.

Диема не потвърди, нито отрече и никой друг не проговори. Всички седяха, вторачени в нея.

— Кажи ми, че не е станало така, Диема — настоя Кенеди. — Кажи ми, че не бяхме вербувани.

— Наричат се Нагодим — най-после каза Диема. — И работят точно по начина, който ти описа.

Кенеди бавно поклати глава. Мисълта, че бе манипулирана по този начин, я изпълни с възмущение и облекчение. Възмущение, защото я движеха като пионка в сложна игра. Облекчение, защото я движеше обикновен мъж или жена, а не Немезида 19 19 Богиня на отмъщението. — Б.пр. или Господ.

Но пък двама души бяха загинали заради тези манипулации. Господи, те вероятно стояха и зад удобния инфаркт, повалил предшественика на Емил Гасан. Рано или късно трябваше да има възмездие. Кенеди каза това на момичето с поглед. А за да наруши напрегнатата тишина, рече на глас:

— Не си спечелила доверието ми. Все още мисля, че твоите хора са отрова, но това трябва да бъде спряно. Затова смятам, че трябва да работим заедно.

— Съгласен съм — присъедини се Тилмън. — И имам същите задръжки. Ще обединим сили, докато свършим онова, което трябва да се свърши. Но не отиваме по-нататък. Не даваме обещания.

— Аз имам ли право на глас? — обади се Ръш.

Кенеди се вгледа в лицето му. Предполагаше какво изпитва младежът. Сигурното съвпадаше поне малко с онова, което тя бе почувствала, докато беше безпомощна в ръцете на Самал и Абидос. Разликата бе в това, че никой не й беше предложил да се сдобри с двамата си нападатели. Ако залозите не бяха толкова високи, тя щеше да е готова да даде на Ръш право на вето. Но сега…