Адам Блейк - Децата на Юда

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита я Ръш.

— Не — изръмжа Диема.

Беше забелязала колко често той поглеждаше към нея и това я раздразни толкова силно, че бе готова да смени мястото си.

— Не е голяма тайна, заклевам се в Бога. Става дума за Толър.

Диема се завъртя към него и го изгледа студено.

— Един въпрос. После ще ме оставиш на мира.

— Добре, ето. Толър казва, че е роден в тъмнина. Наистина ли е вярно? Твоите хора наистина ли живеят под земята?

Диема продължи да го гледа вторачено и безмълвно още няколко секунди. Накрая взе слушалките и ги нахлузи обратно на ушите си.

— Добре, съжалявам — бързо се извини Ръш. — Ако не искаш да отговориш, няма проблеми. Загрявам. Май това е една от големите ти тайни. Различен въпрос. Какъв е пасажът в свещените ви книги, който говори за трите хиляди години? Онзи, на когото Толър основава пророчествата си? Възможно ли е той да е броил от друга начална дата?

Диема потисна желанието си да прекърши гръкляна на момчето.

— Адамитите, които четат нашето евангелие, умират — напомни му тя. — Така че, ако това е въпросът ти, ще отговоря. После ще ти прережа гърлото на паркинга на летището. Ти решаваш, момче.

Ръш преглътна заплахата замислено.

— Добре — каза той след малко. — Забрави въпроса. Какво ще кажеш за това? Робърт Блекборн говори за странния кръстен знак, който Толър правел, но никой друг не го споменава. Чудех се доколко е различен от нашия.

Диема се намръщи.

— Да не искаш да те благословя?

— Исках да видя как се кръстиш. Това е всичко.

Стори й се, че се занимава с досадно бебе. Раздразнена, тя му показа знака на примката няколко пъти, а той я наблюдаваше развълнувано. Освен ако това не беше преструвка, която да му даде възможност отново да оглежда гърдите й.

— Може ли да опитам? — попита той накрая. — Или ще бъде богохулство?

Диема сви рамене с безразличие.

— Давай.

Ръш размърда ръка, сякаш страдаше от силни болки в стомаха и се опитваше да ги облекчи. Развеселена въпреки желанието си и доволна, че това разсейва мрачните й мисли, предизвикани от филмчето, Диема започна да го учи.

— Не цялата ръка, не така. Показалецът трябва да бъде протегнат и да сочи към гърдите ти. Не го прави толкова бързо, завърти само веднъж. Недей да въртиш ръка непрестанно. Представи си часовник, поставен на гърдите ти. Представи си как стрелките му се движат в обратната посока. Следвай ги с пръста си.

— Няма да го схвана — измърмори Ръш, но продължи да се опитва.

Накрая почти го успя.

— А казваш ли нещо в същото време? — попита я той.

— Можеш да кажеш: хе кул тайрах берал — нека Обесеният да те благослови.

— Ха кул тиар береш.

— Тайрах. Тай-рах.

— Ха кул тайрах берал.

— Хе кул.

— Хе кул тайрах берал.

— Ви ве кул те.

— Какво е това?

— И теб.

— Добре. Какво друго? Да, чудех се…

— Край на въпросите — прекъсна го Диема.

— Този не е за Толър, а за теб.

— Не съм ти казвала, че можеш да разпитваш за мен.

— Не, не си, но можем да си разменим информация. Аз ти задавам въпрос, а после ти ме питаш. Като размяна на заложници.

— Прекрасна идея — каза Диема.

— Чудесно.

— Само дето аз не искам да знам нищо за теб.

Това най-после накара момчето да се отдръпне и да я остави на мира. Тя намери друго филмче, кратка анимация от 1935 година, режисирана от Текс Ейвъри, но не можа да й се наслади. Мислите й бяха прекалено неспокойни.

Диема стана от седалката и отиде в задната част на самолета, уж за да използва тоалетната. Нямаше нужда от това, но искаше да остане насаме с мислите си. Присъствието на момчето беше натрапчиво, независимо дали говореше, или не.

И двете тоалетни бяха заети, а сякаш за да я вбеси допълнително, Лио Тилмън също чакаше там. Той й кимна, което в сегашното й настроение й подейства като червено на бик.

Облегната на преградата, приковала очи в облаците, тя му заговори, без да го погледне:

— Разбра ли плана, който очертах? — промърмори така, че гласът й едва се чу над ръмженето на двигателите.

— Мисля, че да — отговори Тилмън. — Защо?

— Защото смисълът да пътуваме отделно е да заблудим хората на Бер Лусим. Ако проверяват полетите към града, няма да осъзнаят, че работим заедно.

— Да, това го схванах.

— Би трябвало да наблюдават Кенеди, а не нас.

— Разбира се.

Тонът на Тилмън беше небрежен и вбесяващо спокоен.

— Ти самата каза, че може да проверяват списъците с пътниците на пристигащите полети. Предполагаме, че нямат шпиони в самолета. Толкова е невероятно, че можем да го смятаме за невъзможно.