Адам Блейк - Децата на Юда

— Ами ти? — объркано попита Шрага. — Трябваше да те отведем в обезопасената къща и да те настаним там.

— Ще отидем в града сами — отвърна Диема, като тръгна към другата кола. — Успешен лов, братовчеди. И Господ да помага на всички ни.

— Нека Той те наблюдава — промърмори Шрага, като се поклони.

Ще трябва да върши много повече от наблюдение, помисли си тя и се качи в колата, последвана от Тилмън и Ръш.

— Бомбата с боята беше прекалено жестока шега — каза й Ръш, който изглеждаше наистина наранен.

— И животът е такъв — отговори Диема.

Кенеди взе сутрешен полет и пристигна в Будапеща в два следобед. Митничарят, който провери паспорта й, я попита дали целта на пътуването й е бизнес, или почивка. Тя отговори, че е тук по работа.

Каза същото и на таксиджията, който я отведе от летището до хотел „Кароли“. Хотелът се намираше на отсрещната страна на Дунав, точно срещу хълма Гелерт, на кратко разстояние от парламента. Тя бе резервирала стаята със собственото си име и в отговор на учтивия въпрос на администратора, отново наблегна, че е в Будапеща по работа. Работата й можела да отнеме само ден или два-три, но щяла да остане тук, докато я свърши.

После хвана друго такси и отиде в управлението на полицията, наречено Полицейския дворец, който представляваше квадратна кула от стъкло и стомана точно срещу северния край на остров Маргарет. Попълни молба за временно разрешително да използва законно оборудване за проследяване, като вписа всички необходими предмети и обясни, че професията й е „детектив на свободна практика“.

Върна се пеша покрай реката от страната на Пеща. Тук опърпаните остатъци от съветската ера изглеждаха поддържани нарочно, за да подканват туристите да си фантазират, че са попаднали зад Желязната завеса. Но собствениците на хотелите и ресторантите поддържаха фасадите си в прецизно пресметната овехтялост, така че завесата очевидно бе толкова желязна, колкото пазарът можеше да понесе. Кенеди си купи обед — палачинки хортобаги и захаросани плодове на шиш — в кафене на площад до улица „Батори“, във величествената сянка на телевизионната кула. Загледа се в минувачите, но не направи опит да заговори някого от тях.

Това беше най-рискованата част. Ако всичко бе минало според плана, Тилмън и Диема я бяха засекли пред полицията и сега се движеха заедно с нея из града, като я държаха под око. Но трябваше да стоят на солидно разстояние, а навън, на открито, имаше прекалено много променливи величини, които биха могли да им попречат. Тя си представи как из въздуха около нея се трупа информация и определя местоположението й.

Или пък се самоласкаеше.

На път обратно към хотела направи много неща, които оставиха отпечатък. Изтегли пари от банкомат, подписа петиция за сградата на парламента, използва кредитната си карта, за да си купи грозде и четири бири „Старопрамен“ в малък супермаркет. Вероятно никое от тези неща нямаше да промени ситуацията, но малко излишества определено нямаше да навредят.

В хотела, все още мислейки за следите, които оставя, тя звънна в Райгейт Хаус. Говори с рецепционистката — не с Лорейн, която беше в продължителен отпуск — и остави безсмислено съобщение за Валъри Парминтър. Звънна и в апартамента на Изи и съобщи на телефонния секретар, че ще отсъства няколко дни, но ще се обади веднага щом може. Изи никога не проверяваше съобщенията си, така че нямаше да чуе загадъчното послание и да се паникьоса от него.

Вече нямаше какво друго да прави, освен да чака. Пусна телевизора и прегледа списъка с платени филми. Опита един-два, но комедията не беше смешна, а трилърът за конспирация я потисна, тъй като беше много по-правдоподобен от нейния собствен живот в момента. Обади се на румсървис и си поръча салата „Цезар“. Но когато салатата се появи, усети, че последното, което й се иска, е да яде.

Телефонът в стаята й звънна към девет вечерта, веднага след като се стъмни. Три позвънявания, после тишина. След десет минути Кенеди слезе долу и излезе от задната врата на хотела, където имаше редица зелени контейнери за боклук. Между третия и четвъртия се криеше голяма найлонова торба с логото на мол „Еуропеум“. Тя взе торбата и я отнесе в стаята си.

Отне й известно време да се запознае със съдържанието й. Когато работеше в полицията, Кенеди носеше глок 27, оръжие за истински полицай с ръкохватка, която сякаш подскачаше в ръката ти при стрелба. Загуби го при обстоятелства, които все още я караха да сънува кошмари, и бе стреляла само веднъж в следващите години. И определено не бе стреляла с нищо, приличащо на чудовището, което извади от торбата. Дан-инжектът беше идея на Тилмън и Диема бе видяла предимствата му веднага.