Адам Блейк - Децата на Юда

Диема не бе склонна да му остави последната дума.

— Не поемаме излишни рискове — рязко излая тя. — Само глупак би действал така.

Тилмън не отговори. Тя се огледа наоколо. Той я наблюдаваше с небрежно любопитство.

— За първи път ли си на мисия? — попита.

— Не. Боец съм почти от година. И бях под прикритие във вражеска територия през повечето време.

Той кимна и изражението му се промени в нещо, което й заприлича на съжаление.

— Целият свят е вражеска територия за теб, нали? С изключение на малко парченце земя. Нищо чудно, че ти и хората ти откачате.

— Да бе, а твоето общество е паметник на разума — презрително отвърна Диема.

Как смееше този бандит, този проклет палач, да я поучава? Да й говори снизходително?

— Ние не превръщаме убийството в причастие — добави Тилмън.

— Как ли пък не! — възмутено извика Диема. — Правите го. Разбира се, че го правите. Свещениците и епископите ви благославят войници и касапи от векове. И все още го правят. В един ден убивате повече от своите, отколкото ние сме убили през цялата си история. Половината от приказките, романите и филмите ви имат герои убийци. Цялата ви култура е култура на насилието. Непрестанно се стремите към собственото си унищожение. Това ви определя. Унищожавате света, който ви е бил даден. Отнасяте се с него като с курва вместо с майка, а после…

Диема се насили да замълчи и да потисне гнева си. Тилмън все още я наблюдаваше втренчено, но изражението му беше непроницаемо.

— Е — каза той спокойно, — тук ме пипна. И двамата стоим тук, хлапе. На ниската морална плоскост.

— Не мисля, че бих могла да сляза толкова надолу — отвърна Диема, — дори и да копая хиляда години.

Тя го остави и се върна на мястото си. Разговорът не подобри настроението й и все още не можеше да се успокои. Почувства облекчение, когато самолетът най-после се приземи и можеше да се задейства. Движението винаги я лекуваше.

Минаха бързо през митницата и имиграционните. Носеха само ръчен багаж, а новите им паспорти издържаха проверката.

Беше й наредено да слезе до третото ниво на краткосрочния паркинг, където щеше да бъде посрещната от Известител на Елохим, който познаваше мястото. Той щеше да стои до синя „Шкода Фабия“ и да носи със себе си оборудване, от което тя и екипът й да си вземат нужното.

Диема го видя веднага щом излезе от асансьора. По-точно, видя и двамата. Чакаха я двама мъже с ръце в джобовете, солидни и търпеливи. Тя се завъртя към Тилмън и Ръш, които вървяха зад нея.

— Чакайте тук — нареди им. — Ще говоря с тях сама.

— Като се има предвид какво си говорихме в Англия за доверието — грубо каза Тилмън, — мисля, че идеята ти е ужасна.

— Ще бъда сама за минута — настоя Диема. — Ако това беше засада, щях да я уредя по телефона, преди въобще да се качим на самолета. Нямаше да се мъча да сглобя нещо сега.

— Минута — строго каза Тилмън. — Давай.

Тя прекоси трийсетте метра асфалт, които я деляха от двамата Елохим. По-близкият се усмихна и разтвори ръце. Прегърнаха се нежно.

— Толкова се радвам да те видя, Диема — промърмори той в ухото й.

— И аз се радвам да те видя, Нахир — отвърна тя равнодушно.

Беше се променил много, откак го видя за последен път, но вероятно не повече от самата нея. След като бе живял изложен известно време на слънце и въздух, той бе загубил типичната за племето бледост. Но там, където кожата на Диема отначало бе станала на петна, а после се бе зачервила, тази на Нахир бе придобила богатата мургавина, каквато членовете на племето вероятно бяха притежавали, докато бяха живели на чист въздух, а не под земята. Беше се променил и в други отношения. Очевидно се бе сдобил със самоувереност и уравновесеност, каквито никога не бе имал в Гинат Дания. Нищо чудно, че вече го бяха издигнали на важен пост.

Вторият мъж, Шрага, когото Нахир й представи, й беше напълно непознат. На него също му личеше, че е живял сред адамитите, но в неговия случай кожата бе потъмняла, а косата бе изсветляла до онзи цвят, който понякога наричат „ягодоворусо“. Щеше да изглежда адски екзотичен в Гинат Дания.

Те връчиха на Диема друг комплект документи. Ново име, унгарски паспорт и шофьорска книжка, банкова сметка, от която да тегли, и оръжия. Нахир бе предположил правилно, че тя ще остави ножовете, пистолетите и отровите си в Лондон и ще поднови запасите си при първа възможност.

— Куутма ни предаде съобщението ти — каза той, докато тя разглеждаше пистолетите, разглобяваше ги и ги сглобяваше, проверяваше тежестта и мерниците им.