Адам Блейк - Децата на Юда

— С мен ли сте? Добре, прочети пророчество номер две. „Божият ангел ще стои над Цион с пламтящ меч в ръката си, готов да екзекутира.“ Един от божиите ангели се наричал Азраел — мисля, че е бил ангел на смъртта, но не съм напълно убедена. Когато се прибрах у дома преди четири нощи, пуснах телевизора и чух за инцидент, при който ракета земя-въздух „Азраел“ била изстреляна по Йерусалим. Израелското правителство смята, че е било инцидент. Ракетата избухнала във въздуха, слава богу, няма смъртни случаи. Този път. Но пророчеството твърди, че ангелът няма да замахне с меча си, защото още не е настъпило времето.

Кенеди замълча за миг, очаквайки мъжете да се възпротивят. Думите й звучаха налудничаво дори за самата нея, не можеше да си представи, че някой друг би ги приел с лекота. Но когато Тилмън заговори, той зададе практичен и логичен въпрос:

— Значи тези инциденти стават в реда, в който са пророчествата в книгата?

— Неизменно. Върнах се и проверих. Неуспешното изстрелване на ракетата е станало в деня на взрива в Мюнстер, но ако отчетеш местното време — два часа по-късно.

Тя отново погледна книгата. За Кенеди загадките в нея бяха част от извратена игра, а обещанията — пълни с налудничав ентусиазъм.

— „Където най-висшите са кървели и най-нисшите ще кървят. И презрените вредители ще бъдат отхвърлени.“ Когато Гражданската война свършила, парламентаристите на Кромуел осъдили Чарлс Първи на смърт чрез обезглавяване. Бил екзекутиран в Уайтхол, пред сграда, наречена Банкетната къща. Час и половина след инцидента с ракетата патрулно ченге намерило хиляда плъха на стъпалата на Банкетната къща. Всичките били с отрязани глави. Приемаме, че кралят е бил от „най-висшите“, а презрените вредители са кървели там, където и той кървял. И дори загинали по същия начин.

Тя срещна погледите на Тилмън и Ръш и сви рамене.

— А Истър е река Дунав. Водата й почервеняла няколко часа след намирането на плъховете. Не от кръв, а от анилинова боя, но пък пророчеството твърди „като от кръв“. И продължава по същия начин. Не успях да открия всички съвпадения, но ми се струва, че вече са изпълнени около три четвърти от посочените в книгата. Пророчествата на Толър се сбъдват едно по едно.

Тилмън се почеса по брадата, но не каза нищо.

— Мили боже! — извика Ръш. — За какво говорим? Сериозно ли? Толър предрекъл края на света преди триста години и сега той настъпва?

— Не слушаш — изръмжа Тилмън. — Хедър не казва нищо подобно.

— Не — потвърди Кенеди. — Но пък Ръш не беше в склада с теб, Лио. И не е видял какво има в камиона ти.

После тя се обърна към Ръш и добави:

— Пожарът в Нънапълтън е предизвикан нарочно. Труповете, намерени от полицията в къщата, били на неверници, осквернили святото слово, докарани там, за да умрат. Изстрелването на ракетата също не е било случайно. Някой проникнал в израелската станция и убил четирима войници, преди да изстреля „Азраел“. Никоя от тези случки не е инцидент, Ръш. Подготвени са грижливо и внимателно.

Ръш изглеждаше по-скоро объркан, отколкото убеден.

— Но ако се случват из целия свят… и ги делят само няколко часа…

Той не довърши изречението. Кенеди се завъртя обратно към Тилмън.

— Кажи му какво намери — помоли тя.

Тилмън не проговори.

— Лио, той знае за Предвестниците. А момичето го залови като мой съучастник — можеш да се обзаложиш, че Елохим знаят всичко за него. Разкажи му за склада, или аз ще го направя.

Тилмън махна с ръка примирено, но минаха две-три секунди, преди да заговори.

— Очевидно има група, която струпва огромни количества оръжия и експлозиви — каза той, като изгледа Ръш сериозно. — Разпращат ги на много места. Открих това, което, надявам се, е главният им запас, но е сигурно, че и другаде съхраняват смъртоносните си резерви. Ако сме късметлии, може би малко съм ги забавил.

— Мили боже — изстена Ръш с пребледняло лице.

— Някой използва книгата на Толър като наръчник — обобщи Кенеди. — Всичко, предречено от него, се осъществява. Те полагат доста грижи да изгладят всички подробности и да се уверят, че бедите се случват в правилния ред. Редът, в който са изложени в книгата.

Внезапно тя се сети нещо. Може би се дължеше на мястото, където се намираше, или на случилото се, на видяното от нея последния път, когато беше тук. Отиде до прозореца и погледна навън. След секунда, когато двамата мъже се присъединиха към нея, им посочи камиона. Той носеше името на компанията, която притежаваше склада — „Скоростен превоз“. Първите букви бяха изписани с червено, а логото им бе две вертикални греди, подкрепящи една хоризонтална.