Адам Блейк - Децата на Юда

— Въобще не е така — отговори Диема. — Тук беше пролята кръв. Кръвта на моите хора. Територията далеч не е неутрална. Но е свята и аз уважавам това. А вие, които проляхте кръвта, също трябва да я уважите.

Гледаше Тилмън в очите с яростно изражение. Той срещна погледа й с упоритата решителност, която Кенеди бе виждала на лицето му и преди.

Тилът й настръхна. За момент й се стори, че е застанала между Тилмън и отражението му в огледало. Как приятелят й можеше да гледа Диема от толкова близо и да не вижда? И как не можеше да чуе в гласа й, че пролятата кръв означава много за нея?

— Значи сме добре — обобщи тя, макар да знаеше, че това е по-лошо и от лъжа. — Засега сме добре и само това има значение. Пистолетът изчезва. Говорим. Може би ще ни кажеш какво, по дяволите, става, Диема, и каква е твоята роля в него. Никой няма да умира. Казах ти, Лио, никой няма да умира.

Той все още държеше пистолета. Кенеди го стисна и дръпна. Не би могла да охлаби хватката му, но Тилмън се поддаде и пусна оръжието. Тя си пое дъх и се обърна към момичето:

— Би ли развързала Бен? — попита тя. — Или искам прекалено много?

Момичето сви рамене.

— Той е много по-поносим така — отговори то, но извади ключ за белезници от джоба си и й го хвърли.

Кенеди дръпна стола от ръба, преди да освободи Ръш. А преди да свали превръзката от устата му, се наведе към ухото му.

— Не опитвай нищо глупаво — предупреди го тя. — Само Лио би могъл да я забави за повече от секунда. Така че просто си преглътни гордостта и си дръж устата затворена.

Ръш не отговори дори и след като свали превръзката му. Когато Кенеди отключи белезниците, той взе превръзката от нея и я уви около китката си.

— Вече казах прекалено много — промърмори той. — Тя имаше пистолет и заплаши, че ще ме убие. Съжалявам, Кенеди.

— Забрави — успокои го тя.

Като се имаше предвид, че нейната собствена проклета уста го бе набутала в това положение, тя беше човекът, който трябваше да се извинява.

Върнаха се до масата. Диема ги изгледа строго като даскалица.

— След като Алекс Уелс умря, казах на Ръш какъв е бил той — призна Кенеди.

— Алекс Уелс?

— Предвестникът в Райгейт Хаус. Онзи, който работеше под прикритие там. Ръш видя Уелс да убива човек с отровна сика. И го видя да плаче с кървави сълзи. Попита ме какво означава това и му обясних достатъчно, за да разбере. Разказах му за племето ти и Гинат Дания, където живеехте преди последното си преместване.

— На кого още си разказала? — попита Диема.

— На никого.

— Дори не и на любовницата си?

Момичето я гледаше с презрително недоверие. Кенеди отвърна на погледа му.

— Разбира се, че не и на Изи. Опитът ми показва, че всеки, който знае за вас, умира. Не бих причинила това на човек, когото обичам.

Диема се завъртя към Тилмън.

— Ами ти? — попита тя.

Той поклати глава отрицателно.

— На никого.

— Закълни се.

— Думата ми е камък, момиче.

— Думата ти е вода. Закълни се. Закълни се в нещо важно.

Тилмън се замисли за момент, после посочи навън.

— Спомена кръвта, която пролях тук. Кълна се в тази кръв. Никога не съм разказвал на никого за твоите хора или за Гинат Дания.

Лицето на Диема пребледня и изрази силни емоции. Тя се опита да проговори и Кенеди се напрегна, готова да се намеси, защото за миг й се стори, че момичето ще се хвърли върху Тилмън. Но то се овладя.

— Защо да ти вярвам, че кръвта е важна за теб? — попита Диема с дрезгав глас. — Проля я с лекота.

— Те бяха млади мъже — простичко отговори Тилмън. — Много млади. Наложи се да ги убия, защото някой беше напълнил главите им с отровни дивотии. Мразех се, че трябва да го направя. Но ако не ми вярваш, ще се закълна в нещо друго.

Диема махна с ръка небрежно.

— Няма значение — каза тя. — Кълна се в същата кръв, че никога няма да кажеш на никого другиго. Приеми го както искаш.

— Е, склонен съм да го приема като заплаха — мрачно отвърна Тилмън.

— За бога! — намеси се Ръш. — Аз бях прикован за стол със завързана уста и прикрепен към фалшива бомба. Може ли да изоставим тази тема и да пристъпим към основното?

— Съгласна съм — бързо каза Кенеди, като отдалечи и двамата от опасната зона. — Диема, срещата беше твоя идея. Какво искаш?

Момичето отиде до вратите на сеновала и донесе стола оттам. Остави го пред себе си, но не седна.

— Искам да споделяме информация — каза Диема. — А после да обсъдим стратегията си.

— Ще се наложи да бъда убеден — отвърна Тилмън. — Искам да съм сигурен, че предложението ти е добра идея.