Адам Блейк - Децата на Юда

— Не — гласеше краткият й отговор.

Изрече го предупредително, сякаш темата бе забранена там, откъдето идваше тя.

— Гледаше го.

Никакъв отговор.

— Аз предпочитам златните стари филмчета — каза Ръш. — „Семейство Флинтстоун“, „Мечето Йоги“.

Тя не реагира и Ръш продължи да изброява стари анимационни филми. Така поне си убиваше времето и си упражняваше мозъка.

— „Хрътката Хъкълбери“, „Смешният фантом“, „Джози и котетата“, „Том и Джери“.

Все още никаква реакция от момичето. Е, може би прояви лек интерес при споменаването на Том и Джери, но Ръш не беше сигурен.

— Искаш ли да изиграем една игра? — попита той.

— Не.

— Хайде де. Обзалагам се, че мога да прочета мислите ти.

Девойката се вторачи в него за известно време и накрая каза:

— Млъквай.

— Не мислиш ли, че мога да прочета мислите ти? — настоя Ръш.

Този път тя не си направи труда да отговори.

— Намисли си число от едно до десет — каза Ръш. — После извади пет от него.

Челото на момичето се намръщи.

— Розов слон от Дания. Тъпо старо филмче. А сега замълчи. Или искаш да те порежа?

Внезапно в ръката й се появи нож. Беше странна асиметрична вещ с плоско удължение като кука или скоба от едната страна на острието. Ръш се вторачи в него, после в лицето на момичето. След секунда то прибра ножа обратно в ризата си. Вероятно на рамото си имаше кания, чийто ремък минаваше между гърдите му. Ръш се вторачи в тях, което вероятно не беше добра идея.

— Ако ме заколиш, няма да си имаш заложник — каза той, като едва успя да прикрие треперенето на гласа си.

— Не разбираш, момче — търпеливо отвърна тя. — Няма да имам заложник, ако те убия. Но все пак мога да те порежа.

Това му затвори устата за около десет минути. Но веднъж беше чел трилър, където детективът обясняваше, че психопатите са по-склонни да те убият, ако не гледат на теб като на човешко същество. Затова реши да опита отново.

— Аз се казвам Бен — представи се той. — А ти?

Вместо да му отговори, девойката бръкна в торбата си, извади тясна лента плат и започна да я усуква, като го гледаше с очакване.

Той премисли предимствата и недостатъците. Всъщност това беше добър знак — бе решила да му запуши устата, вместо да го реже. Но пък той не искаше да седи със запушена уста.

Ала ако тя се приближеше достатъчно, за да увие лентата около устата му, той можеше да направи нещо.

Да премести тежестта си в критичния момент и да я избута от сеновала. Знаеше обаче, че това няма да стане. Дори и двете му ръце да бяха свободни, момичето можеше да го направи на парчета.

А и какъв ли беше той, по дяволите? Тя го беше нарекла „момче“, а той със сигурност бе поне една година по-стар от нея, ако не и повече. И досега не бе направил абсолютно нищо, освен да бъде набит, завързан, разпитан и уплашен от нея.

— Това са наистина малки цици — каза той след дълго мълчание. — Но изглеждат страхотно върху теб. Ако някога се замислиш за пластична операция, не го прави.

Превръзката на устата му беше неудобна и му убиваше леко, но Ръш се поразвесели от факта, че момичето се изчерви, когато чу думите му.

Сега вече съм човек, помисли си той. А още по-важното е, че и ти си такава.

На магистрала А3100, на юг от Шалфорд, имаше знак с надпис: „Продажба на вещи на мъртъвци“. Стоеше пред дървена барака без прозорци, чиято олющена бяла боя й придаваше вид на прокажена. Първия път, когато мина по този път едва дванайсетгодишна, тя се възмути от надписа. Дори не си и помисли кои бяха мъртъвците и как вещите им се бяха озовали в Съри. Преди три години, седнала също като сега в кабината на камион с Тилмън до себе си, само се изненада, че знакът все още си стои на мястото.

Днес, заради мрачното време и скритото зад тъмни облаци слънце, напомнянето за смърт й се стори лоша поличба.

Когато Тилмън отби камиона от магистралата и потегли по остатъците от пътя към „Гълъбарника“, мислите й бяха съсредоточени основно върху смъртта. А и не само нейните. При предишното й посещение тук преди три години тя и Тилмън бяха хванати в капан на покрива на горящата къща, а тримата Елохим на земята стреляха неуморно по тях всеки път щом надигнеха глава над улуците. Кенеди реши да скочи от покрива със слабата надежда, че ще оживее и избяга, когато се приземи, но всъщност избра счупения врат пред възможността да изгори жива.

Но Тилмън размени ролите им с тези на нападателите им, които се смятаха за неуязвими в тъмнината. Стреляйки от покрива, той взриви резервоара на камиона, с който бяха пристигнали. Един от Предвестниците загина в експлозията, а Лио застреля другия, който се втурна да помогне на приятеля си. Само дето не беше негов приятел, а брат му. Бяха собствените синове на Тилмън, Озия и Цефас, които той беше кръстил Джуд и Сет. И тъй като не ги беше виждал откак бяха на четири и пет годинки, а и защото така и не се бе доближил достатъчно, за да види лицата им ясно, Тилмън нямаше никаква представа какво бе направил, как дванайсетгодишният му кръстоносен поход най-после го бе отвел при семейството му само за да може да го убие.