Адам Блейк - Децата на Юда

Тя поклати глава, за да проясни мислите си. Лио зачака разказа й търпеливо, но преди Кенеди да отвори уста, телефонът й звънна. Благодарна за прекъсването, тя го извади от джоба си. Отново се обаждаше Ръш.

— Трябва да отговоря — излъга тя.

— Добре — кимна Тилмън. — Аз ще съм още тук, когато свършиш.

Кенеди залепи телефона до ухото си и се завъртя настрани не за да заглуши гласа си, а защото все още изпитваше желание да се скрие.

— Давай, Ръш — каза тя.

— Кенеди — отвърна той с напрегнат глас. — Как мина пътуването ти?

— Добре. Научи ли нещо полезно за Толър?

— Ами… канех се да поработя върху… — започна Ръш, но някакъв глас отзад го накара да замлъкне. — Не трябва да говоря за това — промърмори той. — Тя казва, че ще оставим това за по-късно.

— Тя казва? Кой казва? Ръш…

— Съжалявам, Кенеди, трябва да се придържам към сценария. Слушай ме.

Треперенето в гласа му вече се долавяше по-ясно, но пък правеше думите му трудни за разбиране.

— Това е покана от Диема Бейт Юдас. Иска и двамата да дойдете и да се запознаете с нея.

— Ние двамата? — тъпо повтори Кенеди.

Тилмън изглеждаше готов да заговори. Тя вдигна ръка да го спре и в същото време включи телефона на високоговорител. Той вероятно трябваше да чуе това лично. А и тя бе забелязала, че момичето се представяше с различна фамилия от тази на бившата съпруга на Тилмън, Ребека Бейт Евром.

— И двамата трябва да се срещнем с нея? Попитай я кого има предвид, Бен.

Гласът на Ръш звучеше притеснено.

— Тя иска да говори с вас, но според нейните условия. Тя смята, че вече я познаваш достатъчно добре, за да не опиташ нещо глупаво. Но ако случайно греши, иска да знаеш, че и едно опасно движение от твоя страна ще я накара да ме убие. Разбираш ли?

— Разбрано — отвърна Кенеди с разтуптяно сърце. — Ръш, не се паникьосвай. Ще дойдем да те вземем. Дай ми адреса.

— Чакай, има и друго. Тя казва, че ти трябва да донесеш книгата, а Тилмън да докара камиона. И трябва да сте само вие двамата. Никой друг.

— Може ли да говоря с нея? — попита Кенеди. — С Диема?

Тилмън не проговори, но повдигна вежди и стисна устни.

Другият глас промърмори нещо зад Ръш.

— Да.

— Тогава дай й…

— Можеш да говориш с нея тук. Тя иска да дойдете, за да си поприказвате.

Кенеди издиша бавно, за да се успокои.

— И къде е това място, Бен?

— Ферма. Фермата „Гълъбарника“. Адресът е…

— Знаем адреса — прекъсна го Кенеди. — Идваме. Ще бъдем там скоро.

— Чудесно.

— Ръш, всичко ще е наред. Идваме. Тя няма да те нарани.

— Така ли мислиш? — саркастично попита той. — Вече ме върза с шибана…

Телефонът онемя. Кенеди се завъртя към Тилмън, който вече вървеше към кабината на камиона.

— Аз ще карам — каза той през рамо.

Когато Бен Ръш си мислеше за ферми, което не му се случваше често, той си представяше голяма къща с обори и хамбари около нея, пилета, ровещи из праха, и кон, надничащ над живия плет.

„Гълъбарника“ обаче си беше чиста руина. Навремето вероятно е имало голяма къща, но очевидно бе изгоряла и на мястото й бе останало само парче обгорена земя, където не растеше нищо. Хамбарите и оборите още си стояха, но в стените им имаше дупки, а продънените им покриви изглеждаха готови да се сринат. Насекоми бръмчаха сред плевелите между постройките, но Ръш не виждаше нищо интересно. От позицията си на горното ниво на един от хамбарите, чийто сеновал бе отворен пред него, той гледаше към обгорената земя и пътя, а и можеше да бъде видян оттам, което вероятно бе смисълът да бъде оставен там. Глезените му бяха завързани за предните крака на разнебитен стол, а ръцете му — приковани с белезници към облегалката. Всеки път, когато се размърдаше, столът залиташе или напред и наляво, или назад и надясно. Ръш се боеше, че ако го наклони внезапно напред, ще падне от сеновала и ще си счупи врата. Или пък експлозивите, които момичето бе завързало за гърдите му, ще се взривят и ще го разкъсат на парчета.

Момичето седеше на няколко метра зад него, облегнато на една от гредите. Беше скръстило ръце и наблюдаваше пътя. Каквито и мисли да минаваха през главата му, лицето му не издаваше абсолютно нищо.

Седяха така от известно време. Очевидно девойката можеше да мълчи безкрайно. Така че ако някой щеше да наруши тишината, това беше той. Ръш събра смелост и отвори уста.

— Харесваш ли „Кураж, страхливото куче“? — попита я той.

Девойката не помръдна, но очите й се съсредоточиха върху него.