Адам Блейк - Децата на Юда

— И това е пълният препис? — учуди се тя.

— Да, така смятаме. Но не знам. Честно казано, е аномалия. Вероятно щяхме да го изхвърлим, ако не бяхме изгубили единствения си екземпляр от книгата — истинската напечатана книга — при странни обстоятелства. И не успяхме да я подменим. Тъй като това е всичко, с което разполагаме, го пазим. Но след като му липсва дори основна автентичност, не рекламираме неговото съществуване.

Той се извини учтиво, осъзнал напрежението й, и я остави с преписа.

Кенеди махна кламера и обърна страницата. Изненада се, когато откри, че втората беше неясно фотокопие на онова, което би трябвало да е заглавната страница на книгата. Беше рисунка на скала с град в подножието. Под рисунката имаше епиграма на латински. „De agoni ventro veni, atque de austio terrae patente.“ Латинският на Кенеди се ограничаваше до „Умиращите те поздравяват“, а и този поздрав бездруго никога не й беше харесвал.

Тя разгърна следващата страница, номерирана 1.

Тъй като Новият свят се оказа същият като Стария и тъй като новоизсечените ни монети са от лош метал, който човек може да захапе и да види отпечатъка от зъбите си върху него, аз казвам сега: Приключих с тях завинаги.

Аз и всеки разумен човек. И аз заставам на планината на Музите и искам вдъхновение, макар че моята истинска Муза е Великият Господ. И чрез мен, недостойния, Той издава последната си присъда.

Защото царството на Христос започва, макар и по-късно, отколкото някои мъдреци предричаха. И сега, защото обича слугите си, Той ми позволи да виждам отпечатъците от краката Му, където и да погледна. Той ще върви по английски души и ще яде английски хляб, а вие, които ме четете, ще го видите, независимо дали гледате от кулата в Мюнстер или от тъмните прозорци на Уестминстър. Вие не можете да избирате, защото Той ще говори отначало с Огън и Вода, а накрая със Земя и Въздух.

Думите на псалма (114:4) ще се окажат верни. Също така и думите на Йоан (1:12, 5:6). И също внимавайте и слушайте, както Йоан каза: Който има уши, да слуша, Господ го е задължил да слуша, независимо дали той го желае или не.

Кенеди огледа листата. Последната страница беше номер 86. Чакаше я ужасно дълга нощ.

Тилмън се приближи по път, който го отведе точно в пролуката между обсега на действие на охранителните камери. Възможно беше никой да не наблюдава мониторите, но той реши да не поема излишни рискове.

Отиде на място, което си бе избрал отдалеч — ъгъла на стена, където сляпата зона на камерите съвпадаше с плътната сянка между две лампи. Притисна се към стената, отчасти скрит от отливна тръба, и зачака.

Следващия път, когато пазачът тръгна на обиколка, той беше готов. Остави го да мине съвсем близо до него.

— Хей — каза Тилмън. — Знаеш ли колко е часът?

Не се правеше на тарикат. Ротационната сила увеличава шансовете за чиста победа, защото когато човек се завърти бързо, мозъкът му, обвит в защитната си течност, стои сравнително неподвижно в черепа. Пазачът се завъртя към него и Тилмън го халоса с прът отстрани по главата. Коленете на мъжа се подгънаха, Тилмън го улови, докато падаше, и го положи внимателно на земята.

Свали бързо якето и кепето на пазача. Ключовете се намираха в джоба на якето. Чудесно. Нямаше време да му свали и панталона. Ако някой наблюдаваше записите от камерата, пролуката между излизането му и времето на връщане трябваше да е достатъчно кратка, за да не предизвиква подозрения. Той завърза ръцете и краката на пазача и залепи промишлена лепенка на устата му. Грубо отношение, но щеше да свърши работа за известно време.

После излезе навън в светлината, завъртял глава настрани от камерите, и тръгна към задната врата.

Беше готов да се обзаложи, че ключалката е проста и един от ключовете на пазача ще прилегне идеално, но все пак знаеше, че трябваше да успее от първия или втория опит. В противен случай щеше да му се наложи да простреля ключалката и да се справи с онези, които евентуално бяха вътре. Стисна пистолета си „Матеба Уника“ и пристъпи към вратата.

Извади късмет. Пазачът не само бе оставил вратата незаключена, но дори беше пъхнал дървено парченце под нея, за да я задържи открехната. Подобна мърлявщина и тъпота беше божи дар, от който Тилмън се възползва с радост. Дори не забави ход, а бутна вратата и влезе вътре.

От другата страна имаше тесен вестибюл, напълно празен с изключение на часовник, отбелязващ началото и края на работния ден, и купчина перфорирани карти за него. Часовникът показваше шест и вероятно беше така от доста време. Върху картите имаше слой прах, а някои бяха паднали на пода и бяха покрити с отпечатъци от обувки. Какъвто и да беше персоналът на това място, очевидно никой не си правеше труда да използва картите и да отбелязва работното си време.