Адам Блейк - Децата на Юда

А сега Тилмън разследваше нейното разследване, което, разбира се, беше част от плана на Куутма. Но все пак това я смущаваше. А смущението и отвращението бяха като олио и вода — не се смесваха.

Тя си представи как го убива. Това й помогна малко.

По-голямата част от пътя от Рен до Авранш бе по шосетата през съсипаните промишлени земи около Фужер. Но щом стигна до крайбрежието, Кенеди видя огромното устие на реката, което се простираше от двете страни, и приказния замък Мон Сен Мишел, издигащ се над нея.

Тя погледна залива и замъка, който го охраняваше тържествено. Подножието на хълмовете бе отрупано с евтини ресторантчета и магазини за сувенири, а абатството Ла Мервей стоеше гордо и чисто на върха като ангел върху бунище.

Трябваше да доведе Изи тук. Приятелката й нямаше да стъпи на мърлявия плаж дори за милион евро и розов кадилак, но щеше да се изкатери до абатството, щеше да пие ябълкова ракия в някоя от местните бърлоги, а после Кенеди щеше да я подкрепя обратно до хотела, за да правят празничен секс, див, страстен и умопомрачителен като първия път.

Не й беше трудно да намери скриптория, мястото за преписване на ръкописи. Пътят я отведе право в града, а сградата се намираше точно пред нея. Старинна часовникова кула се издигаше точно зад нея, а самата постройка представляваше триъгълен паметник с окръглени ъгли, нещо като създаден от хората мравуняк.

Кенеди знаеше, че тук има постоянна изложба, посветена на историята на книгите и подвързването, а на последния етаж се пазеше подбор от книги, спасени от библиотеката на Ла Мервей по времето, когато революционното правителство решило, че от библиите стават чудесни подпалки.

Тя се представи на гишето и докато чакаше, огледа изложбата. Видя макети на Ла Мервей, обрисуващи етапите на строежа му в продължение на векове, каменни скулптури и дърворезби от храма му, карти на района от различни периоди в историята. Но бе прекалено изморена от шофирането, а и доста неспокойна, за да възприеме всичко, което вижда.

— Госпожице Кенеди.

Гласът бе културен и със съвсем лек акцент. Тя се завъртя и Жил Бушар й протегна ръка.

Дългото познанство с Емил Гасан я бе подготвило да очаква елегантен, но сух тип. Но Бушар беше млад — вероятно на нейната възраст — як и облечен небрежно в сиво поло и снежнобели джинси. Косата му беше дълга и руса, а тясното лице — загоряло като на филмова звезда.

Тя пое ръката му и я разтърси.

— Да, аз съм Хедър Кенеди. А вие сте доктор Бушар?

— Жил.

— Жил. Благодаря ви, че се съгласихте да се видите с мен.

— Удоволствието е изцяло мое. Вярвам, че се отплащам за услуга, макар и по доста византийски начин.

Кенеди се ухили.

— Да, и при мен има нещо подобно.

— Освен това разбрах, че не разполагате с много време.

— Ще се съобразя с вас. Но ако книгата ви е подръка, бих искала да я погледна.

— Книгата — повтори Бушар, а в гласа му се долови лека ирония. — Е, добре, ще ви покажа какво имаме и ще ви обясня как се сдобихме с него. Моля, елате насам.

Той тръгна към врата, която водеше към стълбището, чиито стени бяха боядисани в червено. Стълбите бяха стоманени и звънтяха под краката им.

— Скрипторий в скриптория. Стаята за преписи се обикаля по часовниковата стрелка, а обществените помещения — в обратната посока. Наричаме мястото „административния нарез“. Разбирате метафората, нали? — попита той с жест, сякаш завърта гайка.

— Да, разбирам — потвърди Кенеди.

— Тук държим по-голямата част от колекцията — продължи той. — Тук се намират и помещенията за съхранение и поправки. Много от книгите ни дойдоха от абатството, както вероятно знаете, затова се интересуваме най-вече от религиозни творби. Заповядайте, отделих тази стая за вас.

Той отключи една врата и я вкара в стая с размерите на кутийка. Бюрото и столът с висока права облегалка я запълваха почти изцяло. Зад бюрото имаше монтирана на стената лавица. Стените и таванът бяха боядисани в кошмарно болнично зелено.

Стаята беше толкова тясна, че ако Бушар я беше последвал, щеше да е неудобно близо до нея, затова той остана на прага, пъхнал ръце в джобовете си. Кимна й към тънкото книжле, което лежеше в средата на бюрото.

— Книгата — заяви той иронично.

Кенеди седна и придърпа книжката към себе си. Беше просто купчина листа А4, прихванати с кламер. Заглавието „Тръба, възвестяваща възмездие“, бе отпечатано в средата на листа с шрифт „Куриер“, размер 12.