Адам Блейк - Децата на Юда

Може би се чудиш защо има доклади от аутопсии, след като пожарът е бушувал в изоставена сграда. Отговорът е, че терористите са довели заложници със себе си и са ги убили там. Оръжието на екзекуцията, при това използвам думата съвсем на място, е нож. Страхотни щети и върху очите, вероятно нанесени със същия инструмент. Причината за смъртта и на дванайсетте човека е една-единствена дълбока рана на врата. Изключително остър нож, прокаран по целия врат.

Прентис не спестяваше зловещите подробности на аутопсиите и макар и закоравяла, Кенеди откри, че устата й пресъхна, докато четеше. Жертвите били със завързани ръце и крака и натъпкани в устите кърпи. Били убити, докато стояли на колене един до друг в ограничено пространство — каменен килер зад кухнята. Ослепени, а после заклани очевидно един след друг, защото някои от труповете бяха паднали върху другите по начин, който щеше да е невъзможен, ако всички дванайсет анонимни мъже и жени бяха убити по едно и също време.

Но всъщност не бяха анонимни. Всички трупове бяха идентифицирани по ДНК-то или стоматологичните си картони. Кенеди прегледа имената набързо, но не й говореха нищо. Или поне означаваха много по-малко от ужасната представа за дванайсет човека, очакващи в страшно принудително мълчание ножа на касапина.

Кенеди затвори имейла. Дали това беше свързано по някакъв начин с кражбата на книгата на Толър? Дали някаква извратена логика свързваше взлома в Райгейт Хаус с клането, станало на четиристотин километра разстояние? Крадеш книга, а после заколваш цяла стая с мъже и жени? За повечето хора тези престъпления не принадлежаха към една и съща група. Но за Предвестниците на Племето на Юда, убивали в продължение на векове, за да запазят неприкосновеността на писанията си, беше нещо съвсем възможно.

Обзе я кошмарно подозрение. Тя бръкна в джоба си и извади списъка на Бен Ръш: имената на потребителите от Британската библиотека, получили достъп до книгата на Толър, а после изчезнали. Сравни го с убитите в Нънапълтън Хол. Списъците бяха абсолютно еднакви.

Кенеди имаше здрав стомах. Но мозъкът й се разбунтува срещу това зверство. Значи не ставаше дума за отвличане, а за масово убийство. Извършено със зловеща точност и грижа. Племето на Юда, което смяташе извършените от него убийства за напълно оправдани, а не грешни, отново действаше на свобода по света.

Не. Никога не бяха изчезвали. Тя потърси данни за Нънапълтън Хол в интернет. Не се изненада, когато откри, че мястото е било превърнато от манастир в дом веднага след Гражданската война, когато един от бившите генерали на Кромуел си търсел място да се установи и да отглежда рози и когато Йохан Толър започнал да проповядва из цяла Англия второто пришествие на Христос.

Тя направи и още нещо. Затърси „плъхове с отрязани глави“. Нямаше представа за какво говореше Прентис в имейла си, но търсачката й даде отговора бързо. Някой бе застлал Уайтхол в Лондон с плъхове с отрязани глави — около хиляда на брой. Полицията твърдеше, че става дума или за протест на организациите за защита на животните, или за тъпа ученическа шега. Плъховете бяха грижливо разположени пред сграда, наречена „Къщата за банкети“, проектирана от Иниго Джоунс и завършена през 1622 година.

Кенеди си помисли, че вижда парченцата от мозайка, но е прекалено близо до нея, за да осъзнае какво точно представлява. Очевидно означаваше нещо. Тя просто трябваше да намери гледната точка, от която всички смахнати дребни подробности ще се слеят в лице, дума, отговор. Всичко това със сигурност щеше да придобие смисъл на даден етап.

А тази мисъл беше най-страшната от всички.

Тилмън лежеше в гъстите храсти и наблюдаваше склада с бинокъл. Беше се проснал по корем и се стараеше да не се движи. Камуфлажният му костюм щеше да го скрие от чужди погледи, но докато небето потъмнееше напълно, движението все още можеше да го издаде.

Складът не кипеше от оживена дейност, но все пак разни хора се движеха напред-назад. Два пъти през деня пристигнаха камиони, които бяха вкарани вътре по товарната рампа вляво от погледа му. Единият излезе с друг шофьор и потегли по страничния път, като мина на около три метра от Тилмън. Другият беше все още вътре. Вероятно го товареха или разтоварваха, но вратата на склада бе спусната и заключена, така че бе невъзможно да се разбере точно.

През целия ден хора се движеха зад прозорците бързо и целенасочено. В предния двор седем коли — всичките сравнително нови, но незабележителни — стояха една до друга. Сигурно принадлежаха на управителите на персонала, тъй като стояха там през цялото време, докато Тилмън наблюдаваше, и никой не се бе доближил до тях.