Адам Блейк - Децата на Юда

— Нищо чудно, че си я изгубил — отбеляза Тилмън. — Мислел си, че тя още ходи пеша. А докато ти си заобикалял, тя се е метнала на мотора. И вероятно е минала точно покрай теб.

— Едва ли — възрази Манолис. — Може да пропусна някои неща, но никога такъв мотор.

— Съжалявам — сухо отвърна Тилмън. — Не исках да проявя съмнение в професионализма ти. Добре, Мано, да изготвим план на действие. Искам да се запозная с това момиче. Колко можеш да ме приближиш към него?

— Мога да те стоваря в спалнята му. Меко като перце.

Тилмън се намръщи леко, защото момичето беше на половината на неговите години, а и бе видял кървавото доказателство за това на какво е способно в спалнята.

— Ще се задоволя и с предната врата — каза той. — И ще нося ботуши с железни налчета, за да ме чуе, че се приближавам. Не съм в настроение за самоубийство.

Телефонът звънна и Манолис вдигна. Каза два пъти „Да“, после го подаде на Тилмън.

— Приятелката ти — съобщи той.

— Коя приятелка? — учуди се Тилмън.

— Онази, която жена ми няма да одобри.

Тилмън взе телефона.

— Здрасти, Хедър.

— Помоли да те уведомя, ако потегля нанякъде.

— И накъде потегляш?

— Авранш. Нормандия. За един ден.

— Добре. Обади ми се, когато се върнеш.

— Ще го направя, Лио.

Тилмън затвори и върна телефона на Манолис.

— Кейтлин няма за какво да се притеснява — успокои го той. — Хедър има по-изискан вкус.

Манолис поклати глава тъжно.

— Жалко. Щяхме да сме чудесна двойка.

— Утеши се с работа — предложи му Тилмън.

И Манолис го направи. Лио реди пасианси три часа, докато старият му сержант обработваше безкрайните данни, съпоставяше и елиминираше.

— Ето — каза той накрая. — Мисля, че се справих, Лио. Това е мястото, където момичето ти е прекарало повечето си време през последните три дни. Имам предвид, цялото време, когато не е наблюдавало теб или изисканата блондинка.

— Къде е? — попита Тилмън, като остави картите настрани. — Къде живее?

— Очевидно в склад — отговори Манолис убедено. — На промишлен обект в Хейз — добави той и погледна приятеля си със съмнение. — Вероятно това е редовната й работа.

Кенеди се натъкна на много повече проблеми, отколкото очакваше, когато започна да издирва книгата на Толър. Нае компютър в библиотеката на Чаринг Крос и опитвайки се да не буди спящите скитници, които използваха читалнята за спалня, успя да намери двайсет и три екземпляра от „Тръба, възвестяваща възмездие“, вписани по едно или друго време в каталозите на различни библиотеки в света. Това правеше книгата едва ли не толкова дефицитна, колкото Библията на Гутенберг.

Но всъщност беше много по-дефицитна, защото след като започна да звъни по телефона, Кенеди откри, че всеки от търсените екземпляри е продаден, изгорен, откраднат или просто изгубен през последните няколко години. Не можеше да се сдобие с книгата по никакъв начин.

Е, може би парите щяха да помогнат. Тя се обади на Джон Партридж, който възнегодува, че го карат да търси игла в купа сено. Но й звънна след около час и докладва, че е намерил един екземпляр. Или нещо почти толкова добро.

— Какво означава това? — попита Кенеди подозрително.

— Ами опитах очевидното — отговори Партридж. — Мислех, че най-лесното нещо на света ще е да намеря книгата сканирана или в електронен вариант. Повечето книги ги има онлайн. Но се сблъсках с каменна стена. И не поради липса на опити. Много линкове, които би трябвало да доведат до книгата ти, се оказаха задънени улици. Сайтовете бяха напълно заличени.

— Е, и?

— Дигитално унищожение, скъпа Хедър. Някой е нападнал сайтовете свирепо, унищожил ги е и после е посипал земята със сол.

— Но това може въобще да не е свързано с нашия текст — промърмори Кенеди.

— Ако ставаше дума само за един сайт, щях да го мисля за съвпадение. Но след половин дузина започваш да се съмняваш.

— И колко пъти се натъкна на това, Джон?

— Повече от половин дузина. Накрая извадих късмет, като се насочих към стари данни. С други думи, стари съхранени данни от вече несъществуващи сайтове. И там открих добрите новини.

— Има добри новини?

— Мястото, където намерих откъса, беше скрипторий, място за преписване на ръкописи в Авранш, Северна Франция. Нямат екземпляр от книгата, но имат препис от нея.

— И могат да ми го изпратят? Това е страхотно.

— Чакай малко, бивши сержанте. Те абсолютно отказаха да пуснат преписа онлайн или да го изпратят във файл, защото вече не разполагат с оригиналния текст, с който да го сравнят. Имали екземпляр от истинската книга, но бил унищожен при инцидент преди няколко години. Няма начин да удостоверят автентичността на преписа и уредниците не искат да поемат отговорност. Но ще ти позволят да го разгледаш, ако се появиш лично. Началникът на отдела по опазване се казва Жил Бушар. Той е приятел на приятел на приятелка, с която бях близък навремето. И заради нея е готов да пренебрегне някои от правилата и да ти направи услуга.