Адам Блейк - Децата на Юда

— Чувствам, че това, което правя тук, е ценно — отговори то с глас, който дори в собствените му уши прозвуча слаб, дори умолителен.

— Разбира се — отвърна Куутма все още нежно. — Това е в природата ти. Където и да си, каквото и да правиш, ще намериш начин да си полезна. Но има места, където си нужна повече, отколкото тук.

Моля те!

— Затова реших, че ще станеш една от моите Елохим.

Девойката потръпна, обзета от облекчение, а после от радост. Бе призована към професия, на която можеше да се отдаде без задръжки. Келим служеха на племето само чрез утробите си и това ги омаловажаваше, макар всички да се преструваха, че не е така. Елохим служеха със сърцата, мозъците и ръцете си. Ножът и пистолетът бяха просто инструменти като четките, които тя използваше, с изключение на това, че имаха само един цвят. Тя не се страхуваше от насилието. Рисуването беше насилие. Тя бе изпълнена с него.

От нея не се изискваше да приеме — просто я уведомяваха за решението си, не й правеха предложение. Но тя все пак каза:

— Приемам, Куутма. Приемам с радост.

— Доволен съм — тържествено отвърна той. — Това не са радостни времена. Несигурни сме и разделени. Но може би, малка сестричке, ти ще си тази, която ще ни издигне отново.

— Само ми кажи какво трябва да направя — отговори момичето.

Куутма се усмихна на нетърпението в гласа й. Усмивката не беше снизходителна, а бе признание за страстта, която изпълваше девойката.

— Първо трябва да бъдеш обучена — каза той. — А това не е дребна работа. После… имам план, а ти си част от него. Когато си готова, ще ти го обясня. А след това ще те изпратя навън.

Той стана и й направи знак да го последва, но тя не можа да помръдне.

— Ако нямаш нищо против, Куутма — попита, — къде ще ме изпратиш?

Той я изгледа с неразгадаемо изражение. Хвана ръцете й в своите и ги стисна, сякаш я подканваше да се присъедини към него за молитва.

— Ще те изпратя на изпитание, малка сестричке — рече почти тъжно. — На мисия, която може да бъде изпълнена само от теб.

Куутма каза, че обучението няма да е дребна работа. Всъщност то бе изпитание, което едва не я съсипа.

Девойката откри, както и бе очаквала, че нито механиката, нито етиката на убийството я обезкуражават. Винаги бе предпочитала уединения живот с малко връзки с хората. Имаше чувството, че повечето от тях не издържат дълго, а романтичните и семейни връзки бяха само удобни илюзии. Това й помогна да научи безброй начини за приключване на живота, без чувствата или съвестта й да се намесят. Всичко беше теория засега, но тя се стараеше ентусиазирано.

Физическите натоварвания при обучението бяха друга работа. Налагаше й се да издържа седемнайсет часа на ден упражнения във фитнеса, класове по саботаж, използване и поддръжка на оръжия, проникване в територията на врага, невъоръжен бой, оцеляване след битка, проследяване и наблюдение.

А след като тези уроци свършваха, започнаха други. Световна история, политика, езици, психология, социология, дори мода. Тя знаеше целта на тези смотани тривиални дисциплини и не протестираше. Когато един от другите ученици подхвърли презрителна забележка, учителката Ушана го накара да се изправи пред останалите и му се накара безмилостно.

— Може да ти се наложи да живееш сред неизбраните в продължение на десет години и да убиеш само веднъж — каза Ушана. — Така че, кажи ми, дете, как ще си разпределиш времето между битката и проникването в тила на противника?

Девойката се примири и се постара съвестно да научи онова, което й се струваше едновременно глупаво и неразбираемо като думи от непознат език. Постепенно мъртвата зона между отделните факти се изпълни с още повече факти. Логични пътеки се отвориха в лишените от смисъл територии и тя започна да вижда по-големия адамитски свят извън Гинат Дания такъв, какъвто беше: зловещо изкривено отражение на истинския свят, в който живееше тя.

Единственото, което всъщност я уплаши, беше, че започна да вижда разликата в мащабите. Племето живееше на пространство от няколко квадратни километра, дълбоко много нива. Велик град, който за повечето от тях представляваше целия свят. Но знаеха, че съществува и друг свят, който Господ бе дарил на децата на Адам, но бе обещал да върне на избраните от него.

Това, което девойката не бе оценявала дотогава, бе колко по-голям беше онзи друг свят от познатия й. Докато го изучаваше в игри, които започваха в Гинат Дания, а после я отвеждаха надалеч, тя започна да вижда истината. Светът беше толкова голям, че сякаш продължаваше безкрай, страна след страна, а нататък — още по-далечни страни. Умът й не го побираше.