Адам Блейк - Децата на Юда

— Децата са жестоки — промърмори Бер Лусим.

Мислеше за себе си, за първите си опити с болката на другите, която му бе позволила да опознае самия себе си.

— Всички мъже са жестоки — отвърна Пророка. — Също и жените. Ако не беше така, нямаше да се нуждаем от Господ.

Той се изправи на крака. Движенията му бяха като на старец, макар че само месец го делеше от Бер Лусим. Вероятно мантията на светостта бе по-тежка, отколкото обикновените хора си представяха.

— Важно е да разбираш — каза Пророка. — Да имаш модел за действията си, който обмисля всичко и премахва пречките. Сега ще изнеса проповед пред другарите ти по оръжие. Би трябвало да дойдеш и послушаш.

— Подканвам ви да помислите за чудо — започна Пророка, а думите се затъркаляха из огромната зала като нещо материално.

Стотина мъже го наблюдаваха и слушаха, обзети от нетърпение да чуят важно разкритие, имунизирани срещу слабост и съмнение.

— Чудото на раждането — добави Пророка. — Никой от вас няма жена и деца. И никой няма да има. Не поради ваша слабост или провал, а заради историята и неотменната форма на Плана. Но нека ви уверя, че раждането, видяно отблизо, е ужасно грозно нещо. Майката, агонизираща от болка, изпълва въздуха с писъци. Понякога се изпуска. Новороденото, когато най-после се появи, е покрито с мръсотията на майката и кръвта й. Почти не прилича на човек, когато го вдигнат. За да стане човек, трябва да бъде пречистено. Трябва да диша. И да бъде отделено от утробата, която го е хранила и отглеждала. Да прережат пъпната му връв с нож. Дали докторът, който размахва ножа, вижда величие, или кошмара на кръвта? Дали усеща мирис на екскременти, или на тамян? Дали чува писъци, или ангелски песни?

Авра Шеколни замълча театрално, но не очакваше отговор.

— Вие сте този лекар. И бъдещето, което очаква да се роди, зависи изцяло от сръчността ви с ножа, от уменията ви. Вие трябва да прережете онова, което навремето е било скъпоценно и нужно, но сега е само мъртво бреме. Вие трябва да видите отвъд кръвта, независимо колко високо се надига тя. Да видите светлината, безкрайната светлина.

Той замълча, а разперените му ръце, които сякаш искаха да прегърнат всички, се отпуснаха настрани. Последователите на Бер Лусим паднаха на колене. Повечето хлипаха, а всички правеха знака на примката.

Бер Лусим също коленичи. Сърцето му запя, кръвта забуча в ушите му.

Сега той беше дума, изречена от Господ.

Момичето никога не си бе помисляло, че може да бъде избрано. Може би навремето се бе забавлявало с тази възможност, когато все още бе на възраст за подобни неща. Хората, които познаваше, бяха отведени на дванайсет, тринайсет или четиринайсет години.

Но тя навърши шестнайсет и никой не дойде. А после настъпи промяната, когато хората напуснаха мястото, където бяха живели от седем поколения, и отпътуваха за новия град.

След като стигнаха там, разопаковаха нещата си и се опитаха да превърнат мястото в дом. Но не беше дом. Момичето, заедно с всички хора, които познаваше (не бяха много, защото бе самотница по природа), се почувства неспокойно и объркано. Изглежда всичко бе свършило, но не започваше нищо ново. Ритъмът на живота бе нарушен.

Момичето се опита да изрази чувствата си в рисунките и скулптурите си и зачака нормалното усещане за нещата, непрекъснатата верига от мисли, асоциации и действия да го излекуват.

Хаос в Сима, съвета на старейшините. Повишени гласове в Ем Хадерек, мястото за събиране. Нормалността кръжеше настрани като птица, която е напуснала гнездото си по принуда и сега не може да се установи отново.

Момичето бе бронирано срещу хаоса наоколо, поне до известна степен, но е трудно да не се притесниш, когато мъдреци и глупаци си крещят гневно, а всички недоволстват от старейшините. Обичта бе основата на обществото. Ако тя изчезне, какво ще им остане?

Недоволните твърдяха, че племето не е трябвало да напуска Гинат Дания, райската градина, която бе техен дом, без Господ да е наредил. А това неизбежно водеше до спорове какво бе наредил Господ, за провалите на Предвестниците или по-скоро на техния върховен пастир и командир Куутма. Носеха се слухове, че той е предал племето, тъй като се бе влюбил в своя подчинена и бе тъгувал прекалено много след смъртта й. И преценките му пострадали от това. Позволил на враговете на племето да живеят, да се засилват и да се съюзяват.

И накрая той самият паднал в битка срещу най-силните врагове — външния баща Лио Тилмън и вълчицата Хедър Кенеди. Заради този провал Хората трябвало да се преместят в керван от запечатани камиони от стария си дом под Мексико Сити в сегашната Гинат Дания на хиляди километри на север и изток.