Адам Блейк - Децата на Юда

Той залитна назад, заслепен от болка, а тя се завъртя, левият й крак се вдигна грациозно и се стовари отстрани на главата му. Той се смъкна на колене, после се просна в цял ръст.

Движение наблизо привлече вниманието на Кенеди. Самал се мъчеше да се добере до падналия пистолет. Действайки инстинктивно, тя се търколи на леглото и спусна крака над главата му. После сви колене и лостът го удари в гърлото.

Ако не беше замаян от тазера, Самал щеше да се справи с несръчното нападение за миг. Но сега му се наложи да се бори с тежестта на Кенеди в продължение на няколко секунди преди да успее да повдигне тялото й и да я отметне от себе си. В това време младата жена отново бе прекосила стаята, грабвайки нощната лампа на Изи. Дори не се забави да огледа лампата, но със стоманената си основа и тежестта си импровизираното оръжие отговаряше на нуждите й. Тя замахна назад, после напред и нагоре, влагайки и собствената си тежест, и стовари лампата със страшна сила в брадичката на Самал. Ударът го повдигна от земята и го просна по гръб на пода, който потрепери. Жената го обиколи предпазливо. Едрият тип все още беше в съзнание. Търколи се настрани и се опита да се изправи. Без да бърза, но с лекарска прецизност момичето го халоса три пъти в тила и той заби лице в мокета на Изи, като че ли бе прикован с пирон. След кратък оглед момичето го удари отново.

Накрая то пусна лампата и раздвижи ръце, сякаш здравата хватка ги бе наранила леко.

През последните ужасяващи секунди Кенеди си бе поела дъх паникьосано, толкова дълбоко и внезапно, че отчасти бе погълнала кърпата на Абидос. И сега се давеше с нея. Загърчи се на леглото и се замъчи да си поеме дъх.

Момичето провери двете проснати тела спокойно, но най-после забеляза мъките й. Бръкна в устата й и извади кърпата.

Кенеди си пое дъх измъчено и изхлипа.

— Добре си — каза момичето и прозвуча като Абидос. — Свърши се. Но трябва да вървиш.

— Коя… — изхъхри Кенеди, — … коя… си ти?

— Аз съм Диема — простичко отговори момичето.

То започна да претърсва джобовете на Самал и Абидос за ключа от белезниците, но Кенеди не се усети, докато не го видя, когато момичето вече отключваше белезниците й и лоста на краката й.

— Трябва да изчезнеш оттук — повтори то. — Тези бяха двама, но ще има и други. Вероятно скоро.

Кенеди седна и започна да разтрива изтръпналите си ръце. Погледна надолу към Самал, ужасена, че каквото и да бе видяла и каквото и да й казваха рационалните й мисли, той може да се надигне и отново да я нападне.

— Съжалявам, но не разбирам — каза тя, когато най-после успя да проговори. — Коя си ти? Защо ми помогна? Наистина ли си приятелка на Изи?

Момичето я изгледа шашнато.

— Приятелка на любовницата ти? Не бъди глупава. Просто слушай какво ти казвам. Намери си място, за което те не знаят. После друго и друго. Не спирай да се движиш. Промени навиците си. Не бъди лесна мишена.

Полицията, помисли си Кенеди. Трябва да се обадя в полицията.

Нощното шкафче се бе преобърнало и телефонът лежеше на пода. Тя се протегна към него, но кракът на момичето настъпи китката й здраво. Кенеди изохка от болка и шок.

— Не — каза момичето.

Кенеди го погледна объркано. Лицето му, спокойно и равнодушно въпреки скорошното насилие, бе намръщено и решително.

— Знаеш ли коя съм? — попита то. — Откъде съм?

Кенеди процеди през зъби:

— Не. Всъщност не знам.

Очите на младата жена пробягаха по труповете на пода, после се върнаха на Кенеди.

— Аз съм от същото място като тях. И всички ние сме заклети да пазим мястото в тайна. Така че знаеш какво трябва да ти направя, ако вземеш телефона и се обадиш.

Тя отдръпна крака си. Кенеди предпазливо раздвижи пръстите на ръката си. Боляха ужасно и едва можеше да ги помръдне, но нито един не бе счупен.

— Помисли малко — каза момичето. — Тези мъже дойдоха тук да те разпитат и убият. Провалиха се, така че ще изпратят други. Съмнявам се, че полицията ще ти помогне много. Трудно ще им бъде дори да ти повярват. Изчезни още сега. Остави зад себе си всичко, от което не се нуждаеш. Внимавай къде ходиш. С кого говориш. Следата, която оставяш след себе си. Защото определено ще има хора, които да те издирват, а те са изключително опитни.

— Значи не бива да се връщам в Райгейт Хаус? — попита Кенеди. — Предупреждаваш ме?

Момичето се намръщи и се вторачи в нея, сякаш тя беше луда.

— Разбира се, че трябва да се върнеш. Довърши си работата. Намери книгата и направи необходимото. Защо, мислиш, си губя времето да те пазя? Защо иначе би си струвало да те спасявам?