Адам Блейк - Децата на Юда

Но да вкара Нахир в екипа на Диема, да ги принуди да работят заедно, това бе ненужна жестокост. И тя показа на Куутма собствения му провал. Беше вложил прекалено много вяра в момичето, бе го допуснал твърде близо до себе си, а сега изпитваше тъга и гняв, когато трябваше да се отдаде изцяло на ролята си на Куутма, а собствените му емоции да бъдат потиснати от праведността.

Никога не беше имал семейство. Жените, които познаваше, никога не му се струваха истински, за разлика от призванието и живота му в служба на племето, и ги бе оставял да си отидат, без да изпита мъка или чувство за загуба. И сега за първи път откри, че размишлява върху онова, което Тилмън бе загубил. А после за онова, което Тилмън бе унищожил със собствените си ръце. Невъзможно бе да си представиш двама мъже, водили по-различен живот от тях двамата. Личният егоистичен кръстоносен поход на адамита срещу неговия посветен на обществото живот и неуморните му саможертви.

Куутма знаеше, че това, което чувства, и повърхностните сравнения не смекчават истината. Ревността на Нахир, толкова неприкрита и неприлична, му позволи да види своята собствена, но не му подсказа какво да направи по въпроса. Може би пък щеше да извади късмет и решението да дойде от само себе си.

Може би светът щеше да свърши.

На пет километра от Манхатън, в каросерията на камионетка, фучаща с висока скорост, Кенеди се държеше здраво за напречната пръчка и се опитваше да не мисли за положението, в което се намираха.

Ръш бе потънал в мрачно самосъжаление. Двете Елохим, Алус и Тария, седяха неподвижно и изглеждаха равнодушни към околните, но Кенеди усещаше силното им присъствие. Тилмън беше буден, но немощен, завързан с каиши към пейка в предната част на камионетката, така че непрестанното друсане да не го запрати на пода. Все още имаше опасност раните му да се отворят и Кенеди виждаше по съсредоточеното му изпотено лице какви усилия му струваха опитите да не припадне всеки път, щом ги раздруса неравна отсечка от пътя. Диема седеше на няколко стъпки от него в ъгъла и наблюдаваше баща си замислено. Нахир наблюдаваше всички така, както котка дебне пред миша дупка.

Пътуването от Унгария не й остави време да поговори с Тилмън или Ръш. Беше хаотично безкрайно мъчение, което започна с рисковано препускане по тесни претъпкани улици към словашката граница. После нощен полет от частно летище близо до Подлужани, което се оказа не истинско летище, а само тясна писта от пресен асфалт, насипан върху трева и плевели и изгладен с градински валяци. Докато вървяха към самолета, краката им едва се отлепяха от още влажната му повърхност и шумно жвакаха.

В самолета бяха изтръгнали редица седалки и бяха приспособили тази зад тях във временна носилка, закрепяйки ранения с колани и широки лепенки. Той често губеше съзнание, тъй като лекарят Елохим очевидно предпочиташе режим с болкоуспокоителни, които действаха като химически чук. Но в един от кратките периоди, когато Тилмън бе в съзнание, Кенеди поне успя да го попита как се чувства.

— Чудесно — отговори той лаконично. — Добре съм, Хедър. Боли ме само когато се смея.

— Тя ни предаде, Лио — каза му Кенеди, като се наведе към него, за да прошепне в ухото му. — След като ти падна на хълма Гелерт, тя ни заведе у дома да се запознаем с роднините. И сега те ръководят шоуто. И нас.

Тилмън се усмихна накриво.

— Аз съм неин роднина — каза той.

Това стресна и ужаси Кенеди, която си помисли, че може би се бе издала по някакъв начин.

— Знаеше го?

— Да, знаех. И затова последвах сигнала й на хълма. Знаех, че и ти може да си в опасност. Също и момчето. Но чух… стрелба, експлозии около нея. Не можех да я оставя там. Съжалявам, че оставих вас двамата да се справяте сами.

— Не съжалявай — промърмори Кенеди. — Откъде знаеш, Лио? Какво казах?

Той поклати глава бавно.

— Нищо. Е, в „Гълъбарника“ спомена, че си дошла при мен едва след като си се запознала с Диема. Не каза, че е заради запознанството, но това бе очевидната причина.

— Мамка му — изруга Кенеди мрачно.

— Бездруго щях да разбера. Тя прилича невероятно много на майка си.

— Мисля, че приликата е само външна.

Кенеди трябваше да изрече следващите си думи, независимо колко щеше да го нарани. В противен случай раната щеше да е много по-страшна по-късно.

— Не й пука за никого от нас. Накара ги да забият игла в сърцето ти, за да те събудят и да могат да те разпитат.

Тилмън се намръщи от болка, но Кенеди не знаеше дали от раните или думите й.