Адам Блейк - Децата на Юда

Ръш промени решението си и се съгласи да ги придружи, макар че до момента, в който видя Диема, се страхуваше да не му прережат гърлото.

Разказа на Диема какво бе направил и как бе оцелял. Бомбата с боя бе маскирала лицето му или поне го омаца, както и лицата на двайсетина други човека, попаднали в обсега на избухналата граната. А тъй като повечето от тях вече се бяха нахвърлили върху него, обзети от нетърпение да му избият зъбите, объркването стана още по-голямо. Предвестникът, изпратен да го убие, се озова в мелето, но при звука на полицейските сирени се оттегли безмълвно.

Ръш не забрави да благодари на Диема, че го предупреди, когато се появи мъжът с ножа. Тя отговори, че съжалява за изхабените заради него куршуми и че за в бъдеще не би загубила и секунда от скъпоценното си време, за да го спасява. Всъщност обаче бе едновременно изненадана и макар и неохотно, впечатлена, че момчето е оцеляло в битката. При това с помощта на гранатата с боя, която тя му бе дала в знак на презрение. Диема си припомни как след един не особено успешен изпит неин учител й бе казал, че е по-добре да си късметлия, отколкото да си добър. Момчето вероятно беше прекалено глупаво да осъзнае, че току-що бе изчерпало наведнъж запаса си от късмет.

По това време тя вече бе накарала хората на Нахир да изпълнят още няколко заповеди, Кенеди бе преместена в килия с легло, а Тилмън — в идеално дезинфекцирана стая, където старателно бе сглобена медицинска апаратура.

Диема изиска доклад от лекарите и те послушно й го осигуриха. Казаха й, че адамитът е загубил повече от два литра кръв — почти максималното количество, което човек може да загуби, без да умре. Инжекцията, която тя беше дала на Кенеди, му бе попречила да изпадне в клиничен шок и му бе позволила да оцелее достатъчно дълго, за да му бъде прелята кръв. Но раните му бяха ужасни. Повредата на дясната му ръка вероятно щеше да е необратима, а докато не дойдеше в съзнание, нямаше да знаят дали няма и мозъчни увреждания. Лекарите обаче нямаха представа кога Тилмън ще се свести.

Диема отиде да го види. Един от лекарите проверяваше реакцията на зениците му, но отстъпи встрани от леглото, когато тя влезе в стаята и зачака с отпуснати ръце.

— Излез навън — нареди му Диема. — Остани там, докато те повикам.

Лекарят кимна и се оттегли.

Тя се приближи до леглото и прикова очи в Тилмън. Изглеждаше стар, слаб и доста грозен. Кожата му беше сиво-бяла и покрита с червени петна, а бузите — хлътнали. Целият бе оплетен в системи и кабели за диагностичните машини. Лека миризма на пот и дезинфектант се издигаше от него. Миризмата на лоши новини, съобщени в добре осветени стаи.

Диема се забори със загадката, но не можеше да я разреши без никакви следи, а всеки, който би могъл да я насочи нанякъде, вече бе мъртъв. Майка й, Ребека, отнела собствения си живот. Бившият Куутма, умрял, защото бе тъгувал за Ребека прекалено много. А баща й, бащата, когото помнеше как я отнася от недовършената й рисунка, онзи, който живееше в изпепелената пръст в паметта й…

Ти ли си този човек?

Тялото на леглото, от което стърчаха кабели и системи, не можеше да й каже. Тя се сети за Пунчинело. Независимо какъв бе проблемът, единствената реакция на Пунчинело бе да грабне пръчката си, която държеше като бебе в двете си ръце, и да извърши ново убийство. После си спомни и за койота Уайли, чиято неумолима враждебност към кукувицата бе основата на съществуването му.

Искаше Тилмън да е такъв: създание от анимационно филмче, просто, предвидимо и лесно за мразене. Винаги го бе виждала такъв, дори и преди да се запознае с рисуваните герои. И все още можеше да го види така, но с повече усилия.

Ала тук лежеше друг човек, който й се бе притекъл на помощ, когато се нуждаеше от него, вместо да се опита да спаси неверницата, своята приятелка и съюзничка. Човек, който се бе изправил срещу Хифела с наранената си и безполезна ръка и бе позволил да насекат гърдите му като свинско, за да й осигури добра възможност да се прицели.

Думите на Хифела продължаваха да отекват в мислите й. „И’тух гемае ле. Нет я нею.“

Един от членовете на племето се бе опитал да я убие. А биологичният й баща я беше спасил. Трябваше да осмисли този парадокс.

Или самата тя да се превърне в герой от анимационен филм.

Беше време да спре да отлага неизбежното. Отиде да се види с Кенеди, която избухна като бомба в мига, в който вратата се отвори.

— Къде е Лио? Какво направихте с него?